Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.

***

Децата се разбягаха като подплашени бекаси.

***

Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.

***

Властта е половината от робството.

***

Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.

***

Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.

***

Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:

• Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
• Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
• Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.

Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.

***

Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.

***

По-голямата част от невежеството е личен избор.