Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:

• Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
• Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
• Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.

Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.

***

Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.

***

По-голямата част от невежеството е личен избор.