Странник в странна страна - Робърт Хайнлайн

• Потресающа книга! 438 страници валеж от гениални прозрения.
  До скоро изобщо не бях чувал за Хайнлайн. Изрекламираха ми го, като един от тримата велики на научната фантастика - Кларк, Азимов и Хайнлайн. Малко се позачудих, ама любопитството си каза думата. Сега, след като си получих дозата, мога с чиста съвест да кажа, че си заслужаваше всяко тире.
  Смешното е, че изобщо не мога да събера историята в кратце. Скромното ми мнение е, че не може книгата да се разглежда, както е намекнато в Уикипедията, като похвала на сексуалната революция. Трудно ми е да си представя, че това е била основната идея на книгата. Не че в книгата липсва секс ;-) Е, не е от онзи атлетичния, при който трябва да преброиш броя на крайниците, за да разбереш броя на участниците. (Не мога да се сетя за точния цитат.) Голям спор може да възникне и при определянето на главния герой и се страхувам, че в този случай истина няма да се роди. Двама гениални героя - Джубал Харшоу (що за странно име) и Валънтайн Майкъл Смит (що за странно име). Вторият може да го е кръстил така, за да го впише в концепцията за Архангел Михаил. Шегичка! Толкова елементарно не е! Не липсват и силни жени.
  Историята не прилича на никоя друга, която съм чел до сега. Първото впечатление - от първите 10-15 страници имам предвид - беше за научно-фантастичен роман, със всичките му салтанати - космически кораб, кацащ на Марс, капитан, екипаж от подбрани типове хора с коефициент на интелигентност далеч над високия, различна религия и кулутра. После картината на космическата одисея се срина и книгата започна да наподобява диалозите на Платон, в които се нищят последователно, а понякога дори и разбъркано, абсолютно всички аспекти на човешкия живот. Един вид философски есета. Да, ама не било точно така! В един момент "Сократ" се загуби тотално от хоризонта и книгата се превърна в нещо като сектантско четиво, в което всички фундаменти на Земния (планетата Земя, имам предвид) живот се разбиват на пух и прах. Според мен този момент можеше да е по-кратък, но кой съм аз, че да критикувам. И накрая дойде частта, в която "Сократ" го въвеждат в някакво свръх откачено затворено общество, противоречащо коренно на неговите разбирания. Развръзка няма. Има само катарзис. И награда Хюго през 62ра година :-)

Голото слънце - Айзък Азимов

Току-що го дочетох. И макар да го чета за втори път, пак ми е още малко объркано и опиянено, но ще се опитам да напиша нещо смислено. (Айзък бил написал над 500 книги и предполагам, че щеше да е грехота, ако при такъв талант и опит не успееше да ме докара до това превъзбудено състояние - аз, който съм толкова впечатлителен.)

Едно от най-вдъхновяващите прозрения за мен беше, че и Айзък (в случая Илайджа Бейли) е стигнал до извода колко е важно племето за хората. Аз лично не съм се опитвал сериозно да се аргументирам защо, приемал съм го по-скоро като инстинкт, на юнашко доверие. Като нещо, което ако не беше полезно, еволюцията би го изтрила отдавна (а аз много и вярвам на нея). И ако досега често се е случвало да страня от народните маси, вече все по-често ще ме виждате в градския транспорт, "Б" и "Г" секторите на стадионите и въобще подобни сборища на плебса.

Криминалната страна на сюжета много ми заприлича на историите с Еркюл Поаро, чийто запазен номер е за финалната сцена да събере всички заподозрени в гостната и там да разкрие кой е убиецът. Естествено, дотогава историите на всички са били еднакво подозрителни - всички с мотив, възможност и средство. Ефектът от посаждането на белгиец в Англия според мен успешно се постига с версията землянин на Солария.

Хем има крими, хем нАука, хем философски прозрения, а и джентълменско отношение към млади и красиви солариянки! Че какво повече може да иска човек?!

п.п.

И повече никой да не се опитва да ми пробутва разни смешни кандидати за алеята на славата. Айзък си остава the one and only!

Допълнителна примамка - Робърт Йънг

Толкова тъничка книжка, а толкова приятна за четене. Много смислени и логични разказчета, изградени симетрично около едно остроумно авторово хрумване. Идва му на Роб някаква оригинална идейка, слага я той в средата на масата и започва да навива около нея кълбцето на историята. Преждата може да не е първо качество, да има възелчета, да има дори намеци от разплитано, но не се къса и кара до края, без да се заплита ненужно.
Чак след като прочетох разказачетата започнах да се чудя по какво си приличат, докто ги четех нямаха нищо общо. Как мога да кажа, че ги е писал един и същ автор? И знаете ли каква беше първата асоциация, която ми хрумна? Суперхитовете от Боливуд – те са млади и се обичат, но ги разделят почти непреодолими препятствия, тук е реда на оригиналната идейка и после идва хепиенда, в който те се събират заедно. Така както го написах май не звучи примамливо, но приемете на доверие, че си струва. Ако смеете…
Любим ми е оня за “нудистите”, които ходели без коли, докато почтените младежи се носели с джинсовосини пикапи, а наместникът на големия бос бил облечен в безупречен “Лансинг дьо мил” в два цвята. И въобще, ако на мен не ми вярвате, доверете се на Библиотека Галактика.

Две-три бележчици, за някои по-лесно дразнещи се читатели:
1. Никъде не съм споменавал блогът да е забранен за препрочитани книги.
2. Йънг - Янг, какво толкова?
3. Защо американците толкова си падат по Кийтс?

Лапландска звезда - Ханс Лидман

На лапландците сигурно от студа им е изпозамръзнало външното проявление на емоциите и затова пръв намек за някакви чувства е, когато започнат да се ръгат с ножовете. Та да не се чудите, ако в книгата тиретата за пряката реч са по-малко от белезите от ножове по телата на героите.

Иначе хубави истории разказва Ханс Лидман. От тези, дето се разправят само устно от роднини и комшии, но рядко се пишат. Дори и при сегашната масовост на средствата за осведомяване вестите за такива драми рядко напускат границите на малките общности, където се разиграват. Истории за сурови хора, риби, елени, езера, гори и фински ножове. Ще научите какво може да ви причинят мечката, росомахата и най-близкият ви съсед, който живее в колиба от торф на 5 км от вас, колко е ценна сьомгата и че в северния край на скандинавския полуостров също е имало златотърсаческа треска. Ще научите, че има хора, за които Хелзинки е южен град, а хубавата въдица – ценна като живота.

Хубави истории с може би малко повече тъга в тях и по-малко радост, отколкото очакват съвременните читатели и зрители, но трогателни и прекрасни във всяко друго отношение.