Азазел - Борис Акунин

"Азазел" е първата книга от поредицата за перипетиите на колежкия регистратор Ераст Фандорин. Жанр - приключенско-шпионски. Епоха - малко преди освобождението на България. Място - главно Москва, после Лондон, но скоро и в други страни. Карети и телеграфи разнасят хората и информацията, а московската криминална полиция разследва защо млади, знатни и богати младежи изведнъж решават да се самоубият, като оставят крайно особени завещания. Всъщност на полицията ѝ е все тая, но на хлапака Фандорин, който от един месец работи там и само му дават да преписва красиво разни документи, всичко друго му е по-интересно.

Разследването му е наивно и нескопосано, но чрез късмета на начинаещия и неразумната си смелост той все пак успява да дръпне някои нишки от сложна паяжина, която е оплела не само Москва, а и целия свят. Да, няма да повярвате какви работи ще изскочат, какви безскрупулни убийци, двойни агенти, красавици, авантюристи, въжета и револвери! Барабар и едни фалшиви мустаци.

Книгата е кратка и се чете за отрицателно време, а Борис Акунин е истински звяр, когато реши да ви сервира изненади. Тъкмо ще си поемете дъх, че на милия ни и симпатичен Ераст Фандорин едва му се размина, и той го накисва в нова и още по-страшна опасност. За финал имаше известна лирична компенсация от страна на автора, но в характерния си стил дори там не се отпусна особено щедро, защото силният герой вероятно трябва да бъде каляван във всяка книга. Или поне така беше в "Диамантената колесница", която четох преди време.

Ще се чете още, а най-вероятно и всичко.

Диамантената колесница – Борис Акунин

Най-лошото е, щом

тоз, който знае всичко,

не отговори.

Романът е №11 по ред от приключенията на Ераст Фандорин, но хронологически действието е от самото начало на следователската му кариера. В разгара на Руско-японската война (1904-1905) дълбоко в територията на Русия се случват някои загадъчни произшествия, които по-мнително око би разгледало като саботажи. На Ераст Фандорин е възложено да установи дали всичко е случайност, или японското разузнаване е внедрило агенти за подривна дейност. Но дори и извършителите да са наистина чужди агенти, те са доста странни и почти неуловими.

За да схванем обаче защо другарят Фандорин разбира толкова от японските работи, действието ни връща през 1878, веднага след премеждията му в Руско-турската война („Турски гамбит“), когато е изпратен като заместник-консул в Йокохама, Япония. Пламенният му младежки нрав и любопитството му го тласкат в поредица от опасности, в които се сблъсква със самураи, нинджи, атентати, заговори, засади, нечувани бойни изкуства и въобще се просвещава по много далекоизточни въпроси. Разбира се, както подобава, най-изненадващият финт е оставен за накрая, внимавайте много.:)

Не знам кой е класифицирал романа като „масова литература за интелектуалци“, но според мен интелектуалният елемент доста удачно би могъл да бъде заменен със „за юноши“. Купищата опасни приключения, включително онези по тънката част, в които се накисва главният герой, според мен биха допаднали идеално на тинейджърското войнство, както и на  всички онези, които вътрешно сме останали на тази възраст.

А Борис Акунин всъщност бил грузинец с оригинално име Григорий Чхартишвили и е завършил японска филология. Разбирам го за псевдонима.:)

Ераст Петрович си помисли, че мъжът, дори да има най-мирната професия, вземе ли веднъж оръжие в ръка, никога не забравя това усещане.