Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така:

Две години ваканция - Жул Верн

Една нощ точно преди началото на лятната ваканция страшна и изведнъж разразила се буря отнася голяма платноходна яхта от пристанището в Оукланд, Нова Зеландия. Отнася я на изток в открито море, влачи я през целия Тих океан и я разбива на самотен остров. Дотук нищо чак толкова необичайно като за средата на деветнайсти век. Особеното е, че на яхтата вече са се били качили петнайсет момчета от пансиона "Чеърман", които на другия ден е трябвало да бъдат наградени с кратка разходка близо но Новозеландския бряг. И нито един възрастен. Благодарение на късмет или щастлива съдба всички деца оцеляват при неволното си пътешествие през океана и дори при крушението в скалите на необитаемия остров. И тук започва тяхната близо двугодишна одисея, която проследих с неочаквано голям интерес.

Както можете да си представите, предизвикателствата пред децата не бяха никак малки. Отначало бяха ангажирани със спасението и оцеляването си, но впоследствие сами си добавяха нови и нови отговорности и задължения в опитите си да създадат що-годе цивилизовани условия на живот. Разпределението на задачите, организацията на труда, редовното и точно записване на наличното и нужното, припаси, инструменти, храна, подслон - всички тези най-основни моменти се удаваха някак спонтанно на петнайсетте момчета, които съумяваха да запазят условно добрия тон и разбирателството, и макар за финал да имаше по-кървави събития, дружината не изпадна в диващината и разрухата на "Повелителят на мухите". Някой може да каже, че не е достоверно, че не е възможно или не по силите на деца, и в някои подробности може и да е прав, но за силата на духа, смелостта и морала като че ли възраст няма.

В невръстните си тийнейджърски години, като връстник на героите от този роман, бях страшно запален по приключенските книги на Жул Верн. Премеждия, изобретения, нови земи, опасности и рискове, благородни мотиви и действия. Някои от тях опитвах да препрочета на по-стари години, но все ми се струваше, че действието не съответства на по-забързания 21-ви век. Този роман обаче ме грабна също като едно време и нямах търпение да науча какво ще се случи. Страхотно четиво, което препоръчвам от сърце! 

За завършек ще добавя последния абзац от книгата, който е подходящ колкото за възпитаване на деца, толкова и за всички възрастни с проблеми:

Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне.

Аудио книгата чете доброволката Ирина Илиева, на която отново благодаря!

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)

Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.

Дунавският лодкар – Жул Верн

Приключенска история от лятото на 1876 в най-добрите традиции на жанра. 

Русенски рибар под унгарско прикритие неочаквано печели престижно риболовно състезание в Зигмаринген, Баден-Вюртемберг. Там той обявява и намерението си да преплува с рибарската си лодка Дунав по цялата му дължина чак до Черно море, като се прехранва само от риболов. Медиен шум и внимание съпътстват пътешествието, но това са по-бледите краски в картината, защото по-същественият акцент е върху: 

а) зверски потушеното въстание на българите от април същата година;

б) тайнствената и неуловима банда разбойници, която извършва дръзки грабежи по целия Дунав, и заради която е мобилизиран най-прочутият европейски детектив;

в) нещастната любов на един рус и синеок българин, който е принуден да бяга от турците и да остави младата си и много красива жена в родния им град, където тя е в ужасна опасност в лицето на местния злодей.

Произведението очаквано страда от класическите детски заболявания на жанра, ако изобщо на това може да се гледа като страдание – добрите герои са много добри, лошите са си лоши и заслужават всички нещастия, които ще им се случат най-накрая. Но докато стигнем до заслуженото тържество на правдата, добрият трябва да премине през множество изпитания за ума, физиката и морала му (побеждава в оспорвано съревнование, спасява враг от удавяне, бяга от затвора след нeзаслужен арест, спасява се от пиратски плен и т.н.), които ще ни убедят, че човек с такива положителни качества непременно заслужава да победи.

Българската нишка и пламенната защита на националната ни кауза трябва да е впечатлила през годините не един и двама млади читатели. Дори се чудя как така модерното днес притопляне на стара манджа като националната не е привлякло наново интереса на разни патреоти към книгата. Което не би било лошо, възпитателно е да се чете качествена литература.:)

Приятно беше да се прочете дори и извън тинейджърска възраст.