Екипажът на "Пандора" - Майн Рид

"Екипажът на "Пандора" е приключенски роман от Майн Рид, който разказва за съдбата на останките от едноименния кораб, превозващ роби от Африка за Бразилия, който претърпява пожар, а оцелелите са едва няколко души, сред които капитанът Бен Брайс и юнгата Уилям. Двамата трябва да се справят сами сред опасностите, които произтичат не само от дивата природа (Атлантическия океан и акулите в него), а и някои от останалите оцелели, които не са никак благопристойни, да не кажем, че направо ги избива на канибализъм. Рискове, премеждия, изненадващи обрати, справяне с опасностите само със собствените сили и воля, накратко - благородна и възпитателна история, която завършва с подобаваща форма на хепиенд.

Книгата е издадена през 1864, когато премеждията из морета и океани вероятно са били най-популярния и достъпен риск, с който човек да забогатее бързо или да се изгуби безследно. Може да продаваш роби, да пиратстваш, да ловиш китове, да търгуваш. А може и да се удавиш като куче при първата буря. Вероятно такива четива са си останали подходящи за онова време от преди два века и сега ще е рядкост да ги хареса някой младеж, но пък кой знае, нека отроним някоя положителна дума, пък каквото страници покажат.

Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така:

Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона - Мортен Стрьокснес

Дълга е тази страна,

повечето е север.

Ролф Якобсен

Кой, кога, какво и къде? Двама души, които са си наумили в днешни дни да ловят гренландска акула от малка лодка в залива до остров Скрова - на близо 200 километра след Северния полярен кръг.

Това е книга за всички, които обичат да ходят за риба, без да ги притеснява особено това дали ще се върнат с риба. За приятели, на които им е приятно да си помълчат заедно, да измръзнат и подгизнат, да се приберат тихомълком и безславно.

Авторът с непроизносимото име не се старае да напише последователна, завършена и стройна история, а просто разказва каквото му дойде на ум. За рибите, за Норвегия, за историята на остров Скрова и околностите. За времето, когато човек е с лодка в морето, за Гълфстрийма, за рибата треска, за историята на риболова в Норвегия, за еволюцията. Тези разпокъсани размишления обаче не дразнят читателя, те изглеждат съвсем на място за всеки, който се е отдавал на самотни занимания сред природата.

В най-приятните си моменти от годината мястото на действието изглежда ето така. Не ви ли изглежда все едно не е от нашата планета?

Не обичам много морето, не умея да плувам и предпочитам да не рискувам лично из него. Подозирам, че и голямата част от хората, които твърдят, че не могат без морето, всъщност обичат да са на брега до него, а не вътре в морето. Но има народи, които сякаш са родени вътре и се чувстват най-добре там.

Направи ми впечатление как сходно се изразява автърт на книгата по въпроса колко малко познаваме океанските дълбини като този на "Роякът".

На малката снимка на задната корица авторът малко прилича на Златан Ибрахимович.

Още за книгата има в Книжно.

Луфутен се намира доста по на север от столицата на Гренландия Нуук, но през цялата година средната температура тук е почти с десет градуса по-висока. Без Гълфстрийм норвежкият бряг би бил просто огромна пустиня от лед, пропукван само от кратките арктиески лета. 

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)

Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.