Черната кутия – Майкъл Конъли

Има един момент във всяко разследване, когато множеството неизвестни придобиват смисъл и обяснение чрез намирането на един-единствен ключов факт. Той обединява и обяснява всичко, той е свързващото звено. Ако разследването на убийство беше като това на самолетна катастрофа, този факт бихме могли да го оприличим на черна кутия.

В този епизод с 20-годишно закъснение Хари разследваше убийството на млада датска журналистка, което се случва по време на размириците в ЕлЕй след случая с Родни Кинг през 1992. Застреляна без мотив, свидетели, средство, извършител. Нищо, освен една празна гилза от Берета. След толкова години нещата не изглеждат по-розови, но все пак усилията на Хари Бош започват да дават резултат и скоро той отново навлиза в зоната, в която вече няма желание да спре пред нищо, за да не изгуби набраната инерция.

Powerful and relentless, and sometimes sad. Това е най-краткото и точно описание на героя Хари Бош, което откривам след внимателно прочетени 16 романа за него и общо 25 книги от автора. Макар описанието да беше направено за предпочитания от него джаз, на всички ни направи впечатление, че му приляга доста добре.

Както добре знае всеки фен на съвременни криминалета, главният герой задължително трябва да закъса по две линии – и в личен, и в професионален план. Второто не е никак трудно, щом си имаш работа с престъпници, но винаги е интересно да видиш в какви лични проблеми ще се забърка героят, които да „подхождат” на конкретно разкриваното престъпление. Дъщеря-тийнейджърка, която хем се грижи за теб, хем ти се сърди, леко психясала приятелка със син в затвора, дребнав, но за сметка на това заядлив началник, вътрешно разследване срещу теб? А бе, Хари, то и в личен план не било сложно да оплескаш нещата, дори без да се напрягаш особено при такава компания около теб...

Какво слушахме? Освен мъничко Телониъс Монк и Рон Картър основно пак наблегнахме на Франк Морган, а после и на 6 (шест!) диска Арт Пепър, сред които емблематичните Straight life и Patricia - хайде, Хари, разшири малко джазовите си хоризонти, както ти каза треньорът по стрелба, с когото си разменяхте джаз-загадки и който те изненада с Michael Formanek. Макар да не беше последният, който те изненада, но да не разваляме... изненадата.:)

Имах известни възражения към нещата, в които авторът забърка Хари на финала, защото част от тях си бяха чист и сравнително долнопробен екшън – убиец, който си признава всичко пред вързания си и обречен враг, освобождаване от щракнати белезници без ключ и т.н., но на Майкъл Конъли мога да му преглътна дори това.