Фантастични светове, 2/2019 - Сборник

Вероятно помните първия брой на Фантастични светове, който преди няколко години ми отнесе ума с подбора и качеството на разказите в него. Е, втория от 2019, който по различни причини четох чак сега, не му отстъпва ни най-малко. Сега пак се дивих как е възможно да има толкова забележително яки произведения от познатите на цял свят класици в жанра, които досега са били неизвестни на българския читател. И понеже вече се сдобих и с тазгодишното издание на сборника, подозирам, че удивлението ще расте...

Ала да говорим за настоящето, за сигурните неща, братя и сестри фантастофенове, погледнете само какви автори са намерили място вътре и с какви крайно любопитни разкази:

• Майк Резник с "Кириняга" - новото място, на което някои човеци се опитват да продължат със старите си вярвания и обичаи, независимо колко варварски и антихуманни изглеждат на цивилизования човек.
• Джак Ванс с "Очите на горния свят" - онази приказна извадка от премеждията на хитреца Кугел, който си нямаше работа да опита да обере магьосник, а за отплата и освобождение трябваше да му свърши услуга. Никога не задлъжнявайте към магьосници! 
• Харлан Елисън и Алфред ван Вогт с "Човешки персонал" - за освободилите се кораби, които бяха запазили само по един човек, за да ги обслужва, но бяха забравили колко са "зли" (да се чете като "по-умни") хората.
  
• Роджър Зелазни с "Тука има дракони" - какво причини онзи придворен географ, който поради мързел и незнание навсякъде извън границите на кралството беше нашлевал просто "Тука има дракони". 
• Дан Симънс с "Годишната снимка на класа" - ако харесвате решителни пълнички начални учителки и зомбита, този е за вас.
• Робърт Шекли с "Въртележка" - яката история за онези двама собственици на фирма за дератизация, които трябваше да изчистят невидимите слегове от фермата на клиента, при условие, че нито морганизирането, нито системата на Турние, нито който и да е друг капан за мишки проработиха. Фаворит!:)
• Филип К. Дик със "Случайт Раутаваара" по името на финландската астронавтка, чийто мозък беше спасен от извънземните при инцидента, но след това погубен земляните заради мислите, които започна да генерира.
• И Хенри Кътнър с "Комплименти от автора" за журналиста, който попадна на магическата книга с 50 отговора на абсолютно всички въпроси, които могат да изникнат в човешкия живот, а всеки ползвател на книгата може да изхарчи само 10 от тях, който разказ ми се видя като перлата в цялата корона. Толкова изпипан и премерен, просто шедьовър, а аз за мой срам дори не бях чувал за автора!

В заключение, обобщение и съвсем накратко - това се казва фантастично бижу! Не се попада всеки ден на такова качество и не мога да си представя колко време и труд е коствало на съставителите от клуб "Соларис" да постигнат такова ниво. Можем само да славословим и да стискаме палци ентусиазмът им да не секва, а клавиатурите им да продължават да изкарват редовно такава продукция на щанда.:)

Кухият човек – Дан Симънс

Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират.

Дан Симънс се води от големите звезди на фантастиката, има си Хюго, Локус, номинации. Тази му книга се пада писана някъде в средата на писателския му път, т.е. не е като да не е знаел как да пише или да се е бил изписал. Из романа наистина се мяркат разни интересни идеи - телепатия, съзнания едно в друго или до друго, реалности коя от коя по-истински, смели допускания за всичко неизвестно в тази област. Но пък са разпиляни сред разклоненията на напълно ненужни второстепенни сюжетни линийки, които не само че не подхранват с нищо основната, ами и отнемат от силата й. Докато следим главния герой как се шляе из различните щати в опит да прежали умрялата си жена и без да иска попада ту на серийна убийца с мания към разфасоване, ту на италиански мафиози, става така, че всичките начесто споменавани купища физици и теориите им неволно олекват. Въобще пък няма да коментирам мястото на формулите и уравненията в художествената литература. 

Бях забравил защо не харесвам как пише Дан Симънс. Не разбирам защо непременно държи да се позовава на „мъдростта“ на поети като Йейтс. Не съм убеден, че поезията е дала кой знае какъв принос в научната фантастика. Защо държи да посипва произведението си с имена на учени и тук-там по някой отвлечен термин? „Хей, вижте, споменах Шрьодингер и Паули няколко пъти, следователно написаното има сериозна научна обосновка.“ Което не е точно така, защото чичо Дан наистина само ги споменава, не обяснява, не се аргументира. Всеки път когато нещата добият опасен наклон към задълбочаване, главната героиня Гейл започва да се мръщи, че не разбира премъдрата мисъл на мъжа си и той благосклонно сменя обясненията с разни достъпни метафори. Птички и пчелички. 

И така, ако №120 от Библиотека „Галактика“ беше пейзаж, то на него по-скоро щеше да има нарисуван залез, а не връх. 

При Блажев и Кръстев можете да прочетете още по темата.