The Singles Collection 1999-2009 - Богдан Русев

За пръв път чета нещо от Богдан Русев, което си е мой пропуск. Прочетох, че е изгрял на писателския небосклон през ерата на книгите-игри, което пък обяснява първото изречение. Може би тогава съм попадал на неподходящи екземпляри, но пропуснах тази форма, без да се науча да я харесвам.

Книгата представлява сборник от самостоятелни произведения, които вероятно са писани и публикувани на различни места (напр. списание "Егоист") през различни години от споменатото в заглавието десетилетие. Т.е. те са самостоятелни "сингли", които са били издадени в обща колекция. 

Ако човек тръгне на търси прилики или обединяващи неща, като нищо и да намери, макар някои от историите да изглеждат крайно различни. Ще срещнете разкази от по едно изречение, което се простира на няколко страници. Истории с много алкохол, дрога, секс, претенции, замислени младежи, софийски киберпънк, в който има повече пънк и по-малко кибер. Истории за умове от големия град, за любов, за крайности и близости.

За пръв път от много време ми направи грабващо и отнасящо приятно впечатление това, че български автор може да разказва едновременно дръзко и смислено. Да развива уж дребни ниши до размер на градски вселени и да продължава да звучи яко. 

Парчетата от приказки за Белегаст по някаква причина не ми допаднаха, не знам, може би просто не ги схванах, както трябва. Други пък ми се видяха прекалено брутални или натуралистични. Харесах обаче други ("Мемоцид", "Deus ex machina", "Електрочакра", "Сънувах сън", "Cafe Royale", "La sangue oblige", "Ode to my family", "Винаги някой някъде реже нещо с флекс") и то много! Дори харесах е слабо, умореното ми късно вечерно съзнание потъваше с радост в киберпънкарските халюцинации, вихрещи се из познати ми подлези, квартали със съмнителна слава, заведения, места. Една почти апокалиптична София, каквато е толкова лесно да повярваме, че би могла да бъде. С нелегални операции, импланти, бустери, емпати, различни и което е най-важното - свобода на фантазията!

Живот без край - Фредерик Бегбеде

Фредерик и творчеството му ги избягвам старателно, но този път бях изненадан от упор и книгата ми беше връчена с големи препоръки. Досега странях от него, защото все ми се е струвало, че основен и най-важен момент за автора е да бъде модерен, да звучи адски актуално към днешната дата, да провокира, да разбунва духовете и чак накрая да разкаже интересна или важна история. Обективните факти отстъпват на интерпретацията. Което би могло и да е ок.

Какво установих след прочита.

Не беше ок. Подозренията се потвърдиха, като към тях се добави това, че суетата на главния герой, егото и неговата самовлюбеност нямат край. Книгата е някакъв апотеоз на всичко, което мен не ме интересува.  Герои, които в български вариант биха препълнили форматите подобни на Биг Брадър. Някакви набедени медийни звезди, които живеят, за да бъдат снимани, заради рейтинги, селфита, автографи и лайкове. 

В кризата на средната си възраст, когато клишето за американците казва, че те си купуват поршета, някакъв 50-годишен френски чичак-телевизионер (нали си го представяте - тесни панталонки,  партита, всякакви видове дроги, а здравословен живот и спорт са мръсни думи) се сеща, че е смъртен, разведен и с едно дете. Тези работи явно му създават вътрешен конфликт, защото тръгва да ги бори ударно и още в първата четвърт от книгата вече е забременил една докторантка и се е юрнал по лекари, учени и врачки, за да му помогнат да живее 500 години. Или поне 200. По възможност навсякъде влачи новата жена и двете деца, като страниците са препълнени с мрънкане, самосъжаление и суета, които заместват действието. Ами, човек, това си си постлал...

Прочетох някъде, че авторът ли, героят ли, бил романтичен егоист. Това безспорно е точно, като важното според мен е, че акцентът е върху егоист и никакво определение не може да го смекчи.

Няколко допълнителни дреболии за ремонт в евентуално следващо издание:

• Химичният елемент Ti на български се казва титан, а не титаний. Това е също толкова (мало)важно както и другото популярно да се бъркат силиций със силикон. 
• Химичен елемент селений няма, има селен. Даже онези с шампоаните от "Хед&шолдърс" го знаят.
• На GPS-ите не им трябва интернет, за да работят. Те получават сигнал от мрежа от спътници.
• Принтерите имат тонер, а телевизорите тунер. Разликата е доста съществена.
• "Компютърът консумира 100 000 вата [100 киловата? Бахти компютъра, майна!], докато човешкият мозък работи само с 20 вата." Това е доста интересно твърдение, защото не е казано за колко време, а това провокира любопитните за факти хора да го проверят. Всъщност, както може да се прочете на много места, включително и в Брейн фактс, човешкият мозък е доста енергоемък уред. Интересно за него е, че той не спира да консумира енергия, дори когато спим. Накратко, макар да представлява само 2% от теглото на човека, той консумира цели 20% от енергийния разход на тялото, което било около 500 калории дневно. Тук идват едни превръщания на единиците, но пак не излиза сметката, дори приблизително.

За книга, която се е прицелила да запознава читателя с най-новите постижения на науката и техниката, такива неща не правят добро впечатление.

18% сиво - Захари Карабашлиев

Не бях чел друго от този автор и дълго отлагах книгата заради подозрения в нечитавост. Единственото нечитаво, което мога да потвърдя след края й, е на места мяркащи се вулгарни сцени или по-волна употреба на цинизми. Такъв език не е в услуга на никой автор. Обаче действието, героите, диалозите са си ок, а в крайна сметка това е същественото.

Не знам дали някой друг български автор е писал за българите в Америка. Как, кога, защо са емигрирали, как се справят и за какво се борят. Какви демони се блъскат в главите им, български или американски? Когато загазят, как се държат?

Има трансконтинентално пътешествие с кола, опасности, различни видове загуби, гонене на една малка американска мечта (да продаде случайно попаднал му чувал с марихуана), която героят преследва почти фанатично с надежда да го измъкне от дупката, в която се е озовал. А кризата идва основно от загубата на любимата жена и сцените на пътешествието от Калифорния до Ню Йорк се редуват със спомени от запознанството с нея, та до смъртта й. Пътят ни среща с най-различни хора - мексиканци, продавачки, рокери, дилъри, милионери и какви ли още не, като междувременно авторът обръща внимание колко много са думите в Америка, които значат "път". И как в българския същото разнообразие от думи го има, когато човек се опита да опише различните роднински отношения и връзки. Постройката на романа е приятна и проследяването на завоите из действието ни води до един логичен и обясним завършек. Обичам да става така, финалът да бъде изграден тухла по тухла в хода на действието, а не да се оставя в ръцете на случайността.

Авторът в прав текст споделя на едно място чуденето си за това, на кого му е нужна още една книга за раздяла. Много размишления без конкретни отговори. Твърде много изкуство, картини и фотографии, твърде много за моя вкус, разбира се. За героите това са професии и призвания, но на мен ми идват леко позьорски и претенциозни занимания. Дори заглавието идва от специфичната за тази среда терминология.

Приятно беше, но не бих чел/слушал още произведения в този дух.

ps
Забравих да спомена, че докато четох тази история за Америка, в която главният герой е изгубил своята Стела, нямаше как да не се сетя за джаз-стандарта "Stella by Starlight" - песен от 40-те години, която през десетилетния си живот е била обичана от толкова много музиканти. Ето версията на Майлс Дейвис: