"Място за убиване" е първият роман от поредицата за бившия военен полицай Джак Ричър и излиза през 1997. Книгата е жестока и още тогава прави фурор, но какво може да накара човек да я чете днес, след като авторът е ошлайфал стила и героя си в още 24 романа за него? В моя случай това беше телевизията и предстоящия сериал, който ще излезе скоро. В него приключенията на Ричър започват от самото начало, от "Място за убиване".
Сигурно ще се съгласите, че заглавието е доста дърводелско и направо невъзможно за запомняне, да не говорим, че няма някаква по-специална връзка с действието. Да, то се развива на едно място и там има убити хора. Какво е по-особеното? Това е, разбира се, Ричър - напуснал армията преди шест месеца и се шляе из Щатите като свободен електрон, всеки ден в нов град. Така случайно попада и в Маргрейв, Джорджия. Подозрително лъскаво градче, затиснато отвсякъде от фъстъчени ниви, жега и южняшки порядки, а както се оказва и от брутална банда, която движи нещо много голямо. Толкова голямо, че и случайно попаднали минувачи могат да си изпатят много лошо, преди да изчезнат завинаги. Още преди да разбере какво се случва, Ричър вече е зад решетките в местното полицейско управление по обвинение в убийство, извършено във време, когато е бил на шестстотин километра оттам. И макар първоначално обстоятелствата да са категорично против него, полека намира местни съюзници в лицето на полицаите Финли и Роскоу, които да му помогнат да се справи с цялата каша от кръв, трупове, влияние, пари. И всичко това в рамките на една седмица.
Не смея да коментирам каквито и да е подробности от действието, защото нишките му са тънки и ловко преплетени и рискувам да дръпна неволно някоя от тях, която издайнически да взриви в лицата ви цялата загадка.
Лий Чайлд е един от най-великите в категорията си, поне за това ми повярвайте и ми се доверете. Не мога да преценя кое се дължи на труд и кое на дарба, но умее да пише страшно увлекателно. Винаги знае кога историята има нужда от нежност, кога от грубост. От стрелба и ръгане с ножове или от спомени за стари музиканти. Книгата беше прочетена буквално за един ден, без да оставя човек дори да обядва като хората!:)
Усещах го как се двоуми. Седеше съвършено неподвижно, но мислите му се мятаха като котета в чувал.
Един стар негър бръснар обясняваше защо помни неща от преди 60 години, но не помни какво е закусвал вчера:
Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите.
В списъка с места за посещаване в рамките на фантастичното ми пътешествие в САЩ, което най-вероятно никога няма да се осъществи, добавям и Джорджия и нейните малки притихнали градчета.
4 коментара:
Добър е. Малко след като прочетох книгата давах за пример как се описва хубаво маце без да прибягваш до клишета - а именно моментът в който Джак вижда Роскоу за първи път в цял ръст и как досега не бил виждал толкова добре опъната ризка и толкова изгладена права пола... :D
:):):)
Ричър е класа от самото начало. А това с комплиментите за Роскоу ми заприлича на онзи лаф да се похвали кройката на чорапогащник.:)
Не го знам този лаф, но това, което Л.Ч. е написал наистина показва много интелигентност и умение. :) Оставя на читателя да се досети защо ризката е изпъната, а полата - изгладена (по бедрата). ;))) Затова го давах като пример на един мой пишещ приятел, който още не е схванал как точно работи този принцип за показването, вместо казването.
Нещо подобно е. Идеята е, че чорапогащникът няма собствена форма, а приема формата на човека. Така евентуален комплимент всъщност хвали фигурата, а не дрехата.
Публикуване на коментар