Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше...
Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият.
Съвсем накратко защо.
Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1899 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още...
Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.
