Радостта е мимолетна, угризенията — вечни…
Историята е хронологически по-назад във времето в сравнение с "Убийство в Кантон" и всички второстепенни персонажи са още живи и здрави. Е, сержант Хун си изпати фатално, но убиецът от Бейджоу наистина беше много жесток и коварен.Драго ми беше, че се сетих каква е работата с изчезналото момиче, с голото обезглавено женско тяло, но пък ми се изгубиха много други нюанси, които не подозирах. И сякаш не стигаха всичките изпитания за сърцето и душата на съдията, ами накрая го назначиха и за върховен съдия в столицата. Сякаш съдбата му намекваше - да, трудно беше, но като награда за правилните ти решения, ще ти стане още по-тежко.
В този роман има повече от моментите на самовглъбяване на съдията. Да разсъждава, да се усъмнява, да съди, и то първо себе си. За човешките съдби и решения, както и за последиците от тях, с които трябва да живеем по-нататък.
А може и преди да ги е имало, но да не съм ги забелязвал. Така е, като четеш криминалета в дъждовни ноемврийски вечери.
Вярвам, че ще отидеш далеч, Жендзие — бе казал баща му, — но се готви за неизброими страдания по пътя си! А когато стигнеш там, на върха, ще се почувствуваш много самотен.
***
Слугата внесе чайник с горещ чай и съдията бавно изпи една чаша. Помисли си: „Колко е странно: животът си тече, все едно, че нищо не се е случило! Умря Хун… Един мъж и една жена ме накараха да се засрамя от себе си… А аз седя тук и пия чай. Да, животът продължава, но аз вече не съм същият. Той си тече, но аз не желая повече да участвувам в него.“
Беше капнал от умора. Спокойствие, мислеше си Ди, живот в уединение. Но знаеше, че не може да се оттегли от живота. Уединението беше за хора без задължения, а неговите бяха твърде многобройни. Беше се заклел да служи на държавата и народа, имаше жени и деца… Не можеше малодушно да избяга от задълженията си към тях. Трябваше да издържи… да продължи!
***
Съдията си помисли с горчивина каква комедия всъщност е животът.
Няма коментари:
Публикуване на коментар