Зоологическа градина в моя багаж - Джералд Даръл

За какво се разказва? Авторът е отговорил в първите си две изречения:

В тази книга е описано шестмесечното ми пътешествие, което предприех с моята съпруга до планинското западноафриканско кралство Бафут в Британски Камерун. Една от причините за нашето пътешествие бе твърде необикновена: искахме да съберем животни за собствена зоологическа градина.

Какво може да се допълни? Едновременно и малко, и много. Ако човек не се интересува от чудновати животни, други континенти, южни страни и хора, британски хумор, кажете му само тези две изречения и го оставете. Той така или иначе няма да я прочете. Ако ли пък не сте такъв човек и намирате за смешно как някой разлива три пъти поред един и същи варел, пълен с вода и двеста шпорести жаби и после ги гони по двора, за да ги натика обратно във варела, то може би ще ви е приятно да я прочетете. Или пък нямате против да научите за калпавата маймунка, която била вързана за дърво до дворната врата и подръпвала за дрехите всеки минувач, включително и саронга на момичето, което под него не носело нищо друго. Или за маймунката, която беше отмъкнала дрехите на къпещата се секретарка на Джералд Даръл. Ами историята с изпусната на земята зелена мамба, която беше накарала съветниците на фона на Бафут да изпълняват акробатични подскоци?  

Освен смешките, нека си признаем какво друго знаехме досега ние за Камерун. Съвсем малко и крайно недостатъчни факти:

Екваториална африканска държава, столицата се казва Яундѐ, а националният им отбор по футбол се е класирал седем пъти за финали на Световното - повече от всеки друг африкански отбор. А, да, и Самюел Ето'о е оттам. Освен това и, че някога, и то не чак толкова отдавна, Камерун е бил разделен на две парчета - френска и британска колония, но с това европейското присъствие не се изчерпва, защото преди тези две страни там са се опитвали да колонизират немците. Затова и до днес страната има повече от един официален език.

Благодарение на тази книга ще научите, че езиците не са единственото разнообразно нещо там. В реките на Камерун рискувате гневен мъжки хипопотам да нападне лодката ви, може да ви се наложи да дърпате огромни питони за опашките, да плашите маймунките, да ловите птици, влечуги и бозайници от най-различно естество. Да гостувате на местния полигамен монарх, да го учите да танцува латино-танци и да си пийвате заедно уиски. Мда, изглежда никак не е било лошо да се пътува с Джерал Даръл. А пък това е гледка от двореца на фона на Бафут в днешни дни:

Аудио книгата е прочетена от ерудираната г-жа Ирина Илиева, която има много приятен глас и винаги се усмихва на смешните места.

Пияната гора - Джералд Даръл

"Пияната гора" разказва за перипетиите на Джералд Даръл, жена му Джеки и техния преводач Рафаел докато обикалят Аржентина и Парагвай да събират диви животни за зоологическите градини в Англия. Книгата е доста приятна за четене заради характерния английски хумор, както и познавателна - заради подробностите, които научаваме за животните и нрава им. Косвено научаваме и за природата там, хората и начина им на живот. 

Независимо дали в Аржентина или Парагвай, обичайната практика на главните герои е като се установят в някое село, да съобщят на местните, че събират и заплащат щедро за всякакви интересни диви животни, и те започват да ги ловят и да им ги носят. Всякакви "бичос", като Джери споменава, че много се радвал, когато чуе тази дума, защото значела "животни". Всевъзможни птици, броненосци, змии, жаби, лисици, папагалчета и какво ли не! Не мога да си представя как са прекарали след това успешно всичките купища с клетки с камиони, кораби и т.н. до предназначението им. Това, чистене, хранене, лекуване, не искам да се замислям...

Много често Джери и Джеки си говорят един на друг или описват питомците си чрез щедри дози от вече споменатия островен хумор. Един път плачът на бебе мравояд приличал на настинала параходна сирена, а пък опашката му - на обрасло с косми гребло за лодка... Което прави запознанствата с дивите животни на Южна Америка още по-забавни. Една жаба щеше да му отхапе палеца на ръката, а в друг случай един ибис за малко да го клъвне право в окото. Имаше и други неочаквани източници на емоции от типично южноамерикански характер като непредвидени революции, временно самоуверени полицейски шефове, нестабилни малки самолетчета и грижовни аржентинки.

Преди време, когато четох "Моето семейство и други животни", несправедливо се разгневих на автора с какво право ходи по света да залавя редки животни, за да ги затваря в зоопаркове. От гледната точка на днешната етика това е доста съмнително начинание. Наскоро на един американски зъболекар медии и активисти му провалиха живота заради това, че съвсем законно е отишъл на сафари в Африка и е убил диво животно. Времето, в което се развива действието в книгата, обаче е друго. Тогава зоологическите градини са били по-голяма рядкост, да не говорим, че съвсем не е било възможно просто да вземеш дистанционното и да смениш канала с Енимал планет, Дискавъри или Нешънъл джиографик, където да наблюдаваш диви животни от други континенти от комфорта на дивана си. Тогава нещата са били други и начинът природните науки да се развиват и достиженията им да стигат до хората е бил чрез хора като Джералд Даръл. Още повече, че при него любовта към всяка малка гадинка е толкова определяща.

Тъй че, моля да бъда извинен, не съм бил справедлив, Джералд Даръл е добър човек!:)

Моето семейство и други животни - Джералд Даръл

Понеже ми идват за казване толкова много други неща, които обаче изобщо не са представителни за книгата и за да не добие някой погрешно впечатление, просто ще цитирам началото. Това ще бъде и отговор на въпроса “За какво се разправя?”, на който никога не мога да реша колко изчерпателно да отговарям, за да не издам случайно нещо важно от сюжета.

Това е разказ за петте години, които аз и моето семейство живяхме на гръцкия остров Корфу. Първоначално възнамерявах книгата да представлява леко носталгично описание на флората и фауната на острова, но направих фатална грешка, защото още на първите няколко страници въведох и моето семейство. След като се видяха черно на бяло, близките ми продължиха настойчиво да си завоюват място и да канят различни приятели, с които да споделят главите.

Забавна книга, съставена от различни типове забавност, на които обикновено им се наслаждавам в отделни книги. Основно владее английският хумор (Джеръм Джеръм?). Само на една идея зад него са смешките, които се случват във всяко многодетно семейство с характерните конфликти помежду децата (Алън Маршал?). На трето място, но не и по важност, идва детският вид хумор, разминаването в разбирането на едни и същи неща между възрастни и деца (братя Мормареви?). Много уважавам и самоиронията (М. Вешим?), с която Джери обяснява собствените си дивотии през тази нескончаема лятна ваканция. Имаме и нещо като балканска доза хумор – Чужденците vs. Местните, която включва и някои чисто езикови каламбури (Кустурица?). Книгата е богата и със сигурност може да се измислят и още сполучливи хумористични категории. Донякъде може да бъде и образователна, макар образованието (Б. Нушич?) на самия автор да излиза доста спорно, според това, което е написал. Но може пък точно това да я прави толкова привлекателна за четене от деца?:)

Хубава книга, струва си да се прочете няколко пъти. На мен например ми обясни някои очевидности у мои приятели, за които не съм можел да си намеря обяснение. Обаче доколкото разбрах от биографията му, дори и да бях чел книгата в по-невръстна възраст, не би имало начин да харесам Джералд Даръл като човек или професионалист. Ще обикаля света да събира редки видове в зоологически градини, моля ви се! Лично на мен най-скучни ми бяха оскъдните странички, където въпреки всичко авторът настояваше да пише за “природата” и понякога излишно грубото му отношение, според мен, към невръстните деца на въпросната природа. Претупвах ги набързо и чаках с изплезен език кога ще стане дума пак за семейството му. Въпрос на приоритети.:)

Ето и други виждания по въпроса.