Червени морета под червени небета - Скот Линч

Що се отнася до историята - ние живеем в нейните развалини.

"Червени морета под червени небета" е втори том от поредицата за джентълмените-копелета на Скот Линч. Може би си спомняте какъв кеф беше първата книга. Е, и тази не пада по-долу, като нейният финал предполага още премеждия за Джийн и Локи.

Забавата този път беше в нов град, където по традиция Джийн и Локи са нахвърлиха да оберат най-тлъстата плячка, но някак си много бързо им приседна. Докато се усетят и вече служеха на поне трима господари едновременно, като за всеки си измисляха нови имена и легенди и традиционно никому не признаваха баш всичко. Основната част от времето обаче се обучаваха да бъдат пирати, като се има предвид, че те бъкел не разбираха от морско дело. В крайна сметка обаче надхитриха единия големец, който им взе парите, а те му откраднаха картините (впоследствие оказали се фалшиви), втория го изнудиха да им даде противоотрова за това, с което ги беше отровил, за да ги държи в шах (лекарството се оказа доза само за един човек), а от пиратството се отърваха невредими (само любимата на Джийн погина в страшни мъки). Както виждате, не е като да им беше много леко и не всичко дори и след условния хепиедн не беше цветя и рози. На всичкото отгоре баш злодеите всички останаха живи, което не намирам за стратегия, гарантираща безоблачни бъднини.

Такива забележителни книги заслужават нещо повече от такива корици.

Не знам дали някой обръща внимание на прокобите ми, но все пак, помнете, че съм ви предупредил за нетленната слава на книгите на Робин Хоб и за тези на Скот Линч преди някой да е създал сериал-хитачка по тях.

- Ти кой си, по дяволите? - впери очи Роданов в Джийн.

- От години няма с кого да обсъдя това.

***

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

Лъжите на Локи Ламора - Скот Линч

Парите разведряват човека.

Това е дебютният роман на някой си Скот Линч, с който той изведнъж добива голяма популярност през 2006. Чуйте само мелодията на заглавието - "Лъжите на Локи Ламора". Не ви ли звучи вълшебно?

Веднага прави впечатление колко усилия е положил авторът да развие интересна и различна вселена, с оригинални географски понятия, гилдии, религии, дори календар и летоброене, с намеци за история, която ни става неудобно, че не помним. Не знам дали е някаква мода във фентъзито, но отново ("Песен за огън и лед") има подробни описания на това как се обличат героите и детайли от кулинарията на този свят. А това, за което всички майстори често опяват - да има интересни герои, вече е нещото, което се добавя и прави разликата. Локи обича да лъже. Той така диша. Очите му шарят, сърцето му бие, умът му щрака. Измисля схеми, увлича се, понякога и без причина, и играе роли с лекота. Безобиден ли е? Не сме сигурни. Рискува ли нещо или играе на сигурно? Думата сигурност я има някъде в речника му, но на рядко отваряна страница. И така е още от първите му дни на сираче, осиновено от гилдията на крадците, но и през годините му на възрастен, когато дава тон на другите сираци. 

И пак да се върна на света, в който се развива всичко, защото той провокира и изкушава. Иска ти се да знаеш за нещо, за парите, за забавленията в този град, за богатите и бедните, за греховете им. За престъпниците и благородниците. Има някакъв полъх от чара на средновековни италиански градове-държави, алхимия, която е поела по много странни пътища, и малко, но пък доволно зловеща магия.

Да го оприлича на друга книга - не мога. Да го препоръчам - длъжен съм.

Смятайте вършеното от нас за, хм, нещо като таен данък за благородниците, които притежават повече пари, отколкото благоразумие.
***
Каже ли ти някой, че навиците умират трудно, Локи, да знаеш, че те лъже - те като че никога не умират!
***
Странно, колко лесно се постигаше власт само с малко нагла простащина.