Хроника на болката - Иво Иванов

Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно... след мазолите.

"Хроника на болката" е най-новата книга на забележителния Иво Иванов. С годините подписът  под неговите истории "Иво Иванов, Канзас" се беше запечатал в много умове като запазена марка за умело разказване на неподозирани човешки драми и проявления на силата на човешкия дух. Нормално е да се очаква, че след толкова десетилетия писане, човек може да има известна умора или изчерпване, да ползва все едни и същи инструменти, или да обеднее откъм любопитни сюжети. Обикновен човек може би, но не и Иво. Едни от най-силните, най-запомнящите се негови истории съм открил именно в последния му сборник, а една от най-големите ("Безкраен мандат") можете да чуете лично от него в канала му в youtube:

 

Много неща могат да се кажат за книгата и автора и все ще са бледи. Прочетете историите му, те са нестандартни, някаква смесица между журналистическо майсторство и такова на опитен белетрист. Никой в България не пише така. Най-добрата реклама на произведенията му са самите те и колкото и да разчитате, че някой може да ги резюмира или облече с кратък етикет, знайте, че това не е възможно. Може да прочетете, че това са просто спортни разкази, и това ще бъде непълно. Чрез страниците си Иво издига и развива емпатията, смелостта и решителността, възпява хуманизма. Ако не сте се просълзявали след някоя от историите му, ще сте от малцината такива читатели.

Отвъд играта - Иво Иванов

„Отвъд играта“ е по-стара книга от „Кривата на щастието“. Тиражът е бил изчерпан, добавени били някои нови истории и сега тя беше преиздадена след огромния успех на „Кривата“. Много ми хареса, че издателство „Вакон“ бяха предложили опция да те уведомят веднага щом излезе, за да можеш тутакси да си я поръчаш. Разбира се, продължават да доставят безплатно за цялата страна.:)

Насладата от несравнимия стил на разказване на Иво е налице. Десетките интересни истории зад фасадата на известните имена – също. 

Предполагам, че голяма част от силата на историите идва от това, че Иво най-искрено, по детски се вълнува от човешките постъпки и съдби, за които разказва. Никой не може да ме накара да повярвам, че ги пише просто така, като рутинна работа, която трябва да бъде свършена.

Десетки са незабравимите истории и трудно може да се фаворизира някоя. Красивата игра на Сан Антонио Спърс и "системата" на Грег Попович, за изоставеното русначе без крака, което става мега звезда, след като е осиновено в Америка, за нечовешката игра на Леброн, за скромния Федерер, който винаги оправдава победите си с късмет, за България, която е своеобразен рай, за спорните качества на Дейвид Бекъм, за многоликия Андре Агаси, за доктора, който откри защо състезателите по американски футбол се разболяват от Алцхаймер на 40 години, за епохата на Уилт Чембърлейн, разбира се за д-р Нейсмит, за това как се изкачва Килиманджаро без чужда помощ, когато нямаш ръце и крака, за още толкова много места и хора, които искам да видя. Дори нещо повече, след разказите на Иво аз вече имам нужда, вътрешна потребност да ги видя, да чуя как кънти залата на "Канзас", да оставя цвете на паметника на д-р Нейсмит, да надникна тук и там.

Това прави Иво с нас, пали и раздухва огньове, които съзнателно или не с годините сме забравили да поддържаме. Затрупали сме ги с рутина, ежедневие, оцеляване до уикенда, а всъщност можем и искаме много повече. Защото къртовският труд по гоненето на коя да е мечта не тежи, той не е препятствие, а страст, и колкото и да остаряваме, винаги ще сме жадни за нея.

Кривата на щастието – Иво Иванов

Иво Иванов, Канзас. Ако сте от мъжки пол и редовно четете материали за спорта в интернет, няма начин да не сте чували за него, защото там Иво е икона. Хиляди сме тези, които сме се опивали с историите му, които звучат като от друга планета – Америка, планетата на неограничените спортни възможности. Страната, в която колежански отбори пълнят до козирката зали с десетки хиляди места, а младежи от гетата се превръщат в национални кумири. 

Стилът на Иво е много особен и не мога да кажа дали за това е виновна новата му родина, или такъв си е бил и преди, мога със сигурност обаче да потвърдя, че не съм виждал друг човек да пише така. Не е възможно да го сгрешите и ще го разпознаете във всяка една от 70те супер кратки истории, които от издателство „Вакон“ са събрали в тази книга (доставят безплатно за цялата страна, знаете ли?). Всички те са излизали по вестниците, но не всички сме ги чели. А те си струват, повярвайте. Ревах със сълзи на не един от разказите, усмихвах се на оригиналните му сравнения, чудех се на разпокъсаната им постройка, на грабващите вниманието първи абзаци, на ентусиазма му да издирва покъртителните истории, които са скрити зад блясъка на успеха на звездите. За смъртта на дядото на Крис Пол и 61те точки, за жената-измамница на свития Дирк Новицки, за терористите и оцеляването Анди Мъри и брат му, за чудната личност, която се крие зад фасадата на зашеметяващата бегачка Лоло Джоунс, за сърцето на невероятния Пит Маравич „Пистолета“, защо Томас Робинсън и целия отбор на Канзас Джейхоукс имат една и съща татуировка... Силни, невероятни и истински. 

Когато чета какви ги е написал Иво, и ми се приисква да замина за Щатите още днес и да забравя да се върна. 

Това е неговия личен сайт, където ще прочетете още много истории, и ако решите, можете да го поздравите. Както ще направя аз.

Вече съм натрупал доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане по неравни терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, саоставили следи по тялото ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от пръстите ми са изкривени от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна. Когато сутрин стана, и двата ахилеса надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се радвам и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея. Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски футболен отбор, спонсориран от местната пивоварна. В неделя играем официални мачове на 100-метров терен. В понеделник и четвъртък тичам 5 км. Пак в четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и събота тренирам детски отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя тенис. Мисля да карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще намеря някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност непрекъснато. Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да кажем: „Стига вече! Време е да спра! Време е за заслужена почивка“? Не съм пророк – не знам кога, но искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите лични, скромни и крайно непретенциозни предсмъртни слова.