След като я прочетох, се оказа, че не съм гледал филма. Бъркал съм го с нещо друго. Всъщност разликите с екранизацията били повечко и Уинстън Грум бил доста ядосан от това.
Малко съжалявам, че я прочетох, нищо че ми беше приятно и спореше. Но филм правен по такава книга не бих гледал за нищо на света, единствено заради Том Ханкс съм склонен да направя известен компромис. (Също не ми го побира акъла как могат да се дадат шест оскара на филм по тази щуротия.)
Историята е смешна и лековата и няма нищо, което да навява дълбокомислени размишления за смисъла на живота, войната, спорта и мястото на "малоумните" в обществото на "нормалните". Един идиот разказва историята на живота си. Смешна, нещастна и невъзможна, в която обаче има прекалено много епизоди, в които се настоява за историческа достоверност или поне за шега с нея.
Идиотът не завършва училище, отива в колеж, за да играе американски футбол, отива във Виетнам, връща се с медал, става хипар, музикант, състезател по тенис на маса, изстрелват го в космоса, пада в Нова Гвинея и остава там с канибалите четири години да играе шах с вожда, става кечист, почти печели турнир по шах, играе в Холивуд и накрая прави ферма за скариди, от която става милионер. Е за какво ми беше да го чета това?
Просто елементарна смешна книжка. Аз обичам да чета смешни книжки, но не и елементарни, тях съм си ги изчел, когато им е било времето. Сега вече ме дразнят повече.
„Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот. Нали се сещате какво искам да кажа?“
