Сборище на трубадури - Списание, Год. 11, Бр. 12

Много пъти хубавите работи или стават бавно, или изобщо не стават. Коледният брой на списанието беше дългоочакван и има да предложи интересни неща. Повечето, поне за мен. Ще обърна внимание само на една част от тях, която ме грабна най-силно, няма да издавам всичко.

• „(Не)нормална история“ – Гергана Пожарски. Ситуацията, образите, обръщенията и като цяло езикът на героите – толкова много истина има тук.
• „Моята блатна луна“ – Елена Павлова. Може да се каже характерен за авторката разказ и въпреки това с изненадващ финал.
• „Сладолед с вкус на небе“ – Мартин Петков. Класическа фантастика с космически кораби, чужди планети и чаровни инопланетянки, които драскат чертички по пейките в парка. Внимавайте много за чертичките!
• „Приказка за думата“ – Александър Карапанчев. По принцип не си падам много по текстове без случка, без разказана история, но тук думите извайват образи, сравнения, картини и това само по себе си е приятно за четене.
• „Бягство към дома“ – Сесил Костадинова. Ето това вече е друга бира! Отново фантастика от онази, заради която хората се влюбват в жанра – за заселници, които са се отправили да колонизират нова планета, но нещо все не им се получава по план. Тази планета сякаш е опърничава жена, която пъди натрапника, в краен случай може да приеме само нещо, което е и отчасти нейно.
• „Микро Бургас“ също ще задържи вниманието ви. Кратки и интересни.
• „Операция „Акт на милосърдие“ – Франк Бьомерт. В превод на скромния ви домакин. За немците темата с Хитлер вероятно вече е достатъчно изстрадана, щом на този фон вече и те могат да се шегуват.
• „Любимото ми убийство“ – Амброуз Биърс. И ако дотук не сте се засмели, вече се дръжте здраво, защото ще има търкаляне по земята и тупане с ръка за милост.:) Не е ли нелепо, какво смешно би могло да има в едно убийство? О, вие още нищо не знаете, само дайте на човека чувал, въже и крайно нетрадиционен чифтокопитен съучастник.
• „Imago et Umbra“ – Христо Гошев. Нали ви споменах за истинската фантастика, за Космос и нашественици, за невероятни битки, за чест и загадки? Няма да повярвате, но днес в България има хора, които пишат адски добре!
• „Гощавката у Еди-кой си“ (глава от романа „Дванайсет разбойници”) – Янчо Чолаков. Броят завършва с този текст и макар да е само част от по-голямо произведение, той си идва съвсем на мястото – да завърши, но и да подскаже, че това далеч не е всичко, о, не! Страшно зарибяваща частица криптоистория за Исус и апостолите, които ще видите в съвсем неочаквана светлина, и ще пожелаете страстно да четете още за тях, о да! Като за герои, за които е писано толкова много, няма да очаквате да ви изненадат, запленят, разсмеят и заинтригуват. Имат си загадка, тайна мисия, а подозирам и неочакван финал. Признавам си, че досега не съм знаел колко майсторски пише Янчо Чолаков, вероятно имам много да си наваксвам.

И на мен не ми се върва, че го казвам, но как е възможно да има толкова разкошно пишещи български автори?! Истински талантливи професионалисти! Този брой е явление, повярвайте ми.

Списанието може да се изтегли напълно безплатно от електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ще трябва да платите само част от времето си, за да забавлявате от сърце с историите в него.:)

Някога бяхме богове - Мартин Петков

Мартин Петков е добре познат автор за любителите на фантастичната проза в България, а тази книга е негов нов сборник с разкази. Доста различни един от друг, както като възраст, така и като теми и стил. Някои публикувани из периодиката, други не, но явно на всички им е дошло времето да се появят между красивите сини корици на издателство „Ерго“.

За моя вкус от тринайсетте разказа няколко изпъкват по-отчетливо сред другите и ще се опитам да обясня кои и защо.

В „Последният разказ на Ярослав Хлеб“ има доста загадъчност и нещо от Алековото проклятие, че произведението може да убие автора си. Доста умело и добре дозирано представяне на загадката, като хем не се казва всичко, хем недомлъвките не са прекалено много, за да не остане накрая човек като в небрано лозе и да не схване какво всъщност се е случило.

"На север от стенния часовник" има образи и действие, които ми напомниха на така любимия "Генезис" на Кристофър Нолан. Даже някакво чувство, а не толкова самото действие, нещо във връзка със световете, прескачането през тях, яркия женски образ на втори план, борбата за нещо изплъзващо ни се.

„Доматите сини, телетата с криле“ се изкушава да се присъедини към хора от (евро-) критични гласове, чиято справедливост няма да коментирам. Темата е за свидните жертви, които всеки истински български мъж търпи в замяна на членство в клуба на богатите. И това, че посягат да ни забраняват домашната ракия, далеч не е най-свидното.:)

Авторът видимо се увлича от криптоисторията („Последният разказ на Ярослав Хлеб“, „Някога бяхме богове“, "Експериментът Холенщайн", "Книгата на един слуга") – да се позовава на исторически събития, които всъщност никога не са се случвали. За повече достоверност това е съпътствано от цитиране на капацитети, по-нови или по-стари автори, ръкописи, дневници, все източници, които да долеят вода в мелницата на автора за разкриване на някаква интригуваща загадка от миналото.

В "Да имаш бъдеще, Бояне" открих пасаж, който ми стана любимият цитат от книгата. Прилагам го по-долу и отбелязвам, че и изваден от контекста на конкретния разказ, цитатът пак си е силен. Да не кажа още повече. Може успешно да се приложи и за настоящите политически формирования в България.

По принцип хората биват два вида - прости и сложни. Простите (например въпросите шофьори и келнерки) не му мислят много. Те се водят от основните си инстинкти - да се наядат, да се наспят и така нататък. Затова им е лесно да се обединят, защото няма за какво толкова да спорят помежду си. А виж, сложните, те са интелигенция.  И всеки интелигент, разбираш ли, има особено мнение. Той задължително и по дефиниция не е съгласен с другите. А освен че не е съгласен, е убеден, че е и най-прав. Простите хора могат да се обединят винаги, интелектуалците - никога. 

Успех на новия сборник, а на автора пожелавам да има винаги теми и събития, които да провокират фантазията му и да служат за подтик да продължава да пише!:)

Още коментари за книгата има при Трубадурите, в Книголандия и на собствената й страничка във фейсбук.

Те не вярват в приказки – Мартин Петков

Хубава книжка от две парчета, май се казват новели. Или повести, никога не съм бил много наясно. И първото, което си записах, докато я четях, беше: Много приятна книга, изпитвам удоволствие да я чета.:)

Ценното и интересното за мен бяха най-големите и най-малките идеи. Най-едрите са тези, които са някакви принципни житейски позиции, които си мислил и градил повечко години и които в един момент са достатъчно важни и определящи, за да си кажеш: “Ей, ама от това може да излезе цял роман!”. Най-ситните идейки пък са тези, които срещаш из текста като хрумвания на някой от героите или пък изкристализират из диалозите и ти изведнъж се ухилваш и си викаш: “Виж колко добре казано и съвсем на място.”. И после ги забравяш. Като тази например:

Има някаква надежда да се спасят. [Отнася се за възпитаниците на учителката.] Просто трябва да им се протяга ръка. Тъпо и упорито. И когато ти отблъскват ръката, вместо да правиш фасони, пак да я протягаш. Даже насила да ги дърпаш! И така, докато не измъкнеш поне един. За да може после той, на свой ред, да измъква други.

Хареса ми като цяло и отношението на главния герой (естествено, защото съвпадна донякъде с моето) към повечето важни въпроси - политика, образование, престъпност, война, жени. Все някаква комуникация, но с различни средства, а както се оказа, даже и не чак толкова различни. Хареса ми и мотивчето за адвоката и учителката.:)

Авторът е сред малобройната група пишещи фенове на фантастиката, които са едновременно спокойни, уравновесени, не крещят и са с всичкия си. Интелигентен млад човек, той може да ти разкаже всичко и да изглежда увлекателно.

П.п. Второто произведение повече ми хареса. И не заради правдоподобност на действието, а заради истинността на емоциите.