неделя, май 03, 2020

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи - Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

Ах, косата е беда! 

През 1946 английско издателство събира всичките хумористични статии за войната, които е писала тяхната звезда Джулиет Аштън за вестниците, и ги публикува в самостоятелна книга, а авторката обикаля страната да я представя. В това време по случайност любима нейна книга се озовава на остров Гърнзи у фен на същия автор. Както знаете, островът се намира в Ламанша и макар и да е владение на британската корона, той е много по-близо до Франция. Особеното тук е, че колкото и да е изстрадала Англия през войната, това е нищо в сравнение с изтърпяното от жителите на острова, който буквално е бил окупиран от нацистите. От размяната на писма между Джулиет  и нейния кореспондент постепенно тя научава за съдбата на местните, за приятелите му, както и за спонтанно организирания от тях читателски клуб заради едно прасе. А ние пък научаваме за нея и обкръжението ѝ. Наученото не може да оставя хората безразлични и завалява порой от писма.

За да пропусна да прочета тази изумителна книга по-рано, бяха виновни горделивите ми предразсъдъци. Щом модните книжни блогърки, които си снимат краката и шапките на плажа, я хвалят, значи трябва да стоя по-далеч. (Всъщност, дълбоко и несправедливо съм подценявал както книгата, така и краката на блогърките, за шапките още не съм сигурен.) Продължавам да не мога да се насиля да нарека нещото роман, макар вероятно да си е точно това. Затруднението ми идва от това, че историята на младата писателка Джулиет от Лондон и нейните приятели от Гърнзи е разказана само и единствено чрез писмата между тях и чат-пат по някоя телеграма, когато волите вече не траят. Без обяснения, без встъпителни думи - хоп и в дълбокото. В началото това е леко объркващо, докато човек се ориентира кой кой е и какви са отношенията му с главната героиня, но това бързо отшумява, защото историята ви грабва и не ви оставя. Беше нагледно доказано, че не само роман от писма не е нещо тъпо, ами е и крайно завладяващо!

Видях трейлър, че по книгата ще има филм по нетфликс. Ако сте я харесали, вероятно ще ме разберете колко бях разочарован от версията там - скалъпена и клиширана любовна история. Та това е книга за приятелство, загриженост и съчувствие! За емпатия! И тук-там за книги, порове или Оскар Уайлд. 

Авторката на книгата Мери Ан Шафър не е написала нищо друго. Животът ѝ е минал все сред книги, защото е била библиотекарка, редакторка, книжарка и други такива. Книгата пише на стари години и дори не успява да я завърши, защото се разболява от рак и си отива. Текстът е довършен от нейна племенница с опит в писането и книгата се появява на бял свят само 6 месеца по-късно. Моментално става бестселър е преведена на десетки езици.

Не знам, колкото повече пиша, толкова повече ми се струва, че не правя добра услуга на книгата и се отклонявам от истинската ѝ същност и стойност. Просто забравете всичко, което ви казах, и я прочетете. Ще ми благодарите след това.

пп
Ама че заглавие, нали?!

Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
***
Рейнълдс притежава излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците - целеустременост.
***
Хуморът е единственото средство да понесем непоносимото.
***
Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите.
***
В готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.
***
Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?

Няма коментари: