Ах, косата е беда!
През 1946 английско издателство събира всичките хумористични статии за войната, които е писала тяхната звезда Джулиет Аштън за вестниците, и ги публикува в самостоятелна книга, а авторката обикаля страната да я представя. В това време по случайност любима нейна книга се озовава на остров Гърнзи у фен на същия автор. Както знаете, островът се намира в Ламанша и макар и да е владение на британската корона, той е много по-близо до Франция. Особеното тук е, че колкото и да е изстрадала Англия през войната, това е нищо в сравнение с изтърпяното от жителите на острова, който буквално е бил окупиран от нацистите. От размяната на писма между Джулиет и нейния кореспондент постепенно тя научава за съдбата на местните, за приятелите му, както и за спонтанно организирания от тях читателски клуб заради едно прасе. А ние пък научаваме за нея и обкръжението ѝ. Наученото не може да оставя хората безразлични и завалява порой от писма.
За да пропусна да прочета тази изумителна книга по-рано, бяха виновни горделивите ми предразсъдъци. Щом модните книжни блогърки, които си снимат краката и шапките на плажа, я хвалят, значи трябва да стоя по-далеч. (Всъщност, дълбоко и несправедливо съм подценявал както книгата, така и краката на блогърките, за шапките още не съм сигурен.) Продължавам да не мога да се насиля да нарека нещото роман, макар вероятно да си е точно това. Затруднението ми идва от това, че историята на младата писателка Джулиет от Лондон и нейните приятели от Гърнзи е разказана само и единствено чрез писмата между тях и чат-пат по някоя телеграма, когато волите вече не траят. Без обяснения, без встъпителни думи - хоп и в дълбокото. В началото това е леко объркващо, докато човек се ориентира кой кой е и какви са отношенията му с главната героиня, но това бързо отшумява, защото историята ви грабва и не ви оставя. Беше нагледно доказано, че не само роман от писма не е нещо тъпо, ами е и крайно завладяващо!
Видях трейлър, че по книгата ще има филм по нетфликс. Ако сте я харесали, вероятно ще ме разберете колко бях разочарован от версията там - скалъпена и клиширана любовна история. Та това е книга за приятелство, загриженост и съчувствие! За емпатия! И тук-там за книги, порове или Оскар Уайлд.
Авторката на книгата Мери Ан Шафър не е написала нищо друго. Животът ѝ е минал все сред книги, защото е била библиотекарка, редакторка, книжарка и други такива. Книгата пише на стари години и дори не успява да я завърши, защото се разболява от рак и си отива. Текстът е довършен от нейна племенница с опит в писането и книгата се появява на бял свят само 6 месеца по-късно. Моментално става бестселър е преведена на десетки езици.
Не знам, колкото повече пиша, толкова повече ми се струва, че не правя добра услуга на книгата и се отклонявам от истинската ѝ същност и стойност. Просто забравете всичко, което ви казах, и я прочетете. Ще ми благодарите след това.
пп
Ама че заглавие, нали?!
Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
***
Рейнълдс притежава излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците - целеустременост.
***
Хуморът е единственото средство да понесем непоносимото.
***
Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите.
***
В готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.
***
Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?
пп
Ама че заглавие, нали?!
Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
***
Рейнълдс притежава излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците - целеустременост.
***
Хуморът е единственото средство да понесем непоносимото.
***
Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите.
***
В готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.
***
Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?
2 коментара:
Заглавието е супер. :)) Ако не беше то, сигурно щях да я подмина. Аз случайно попаднах на книгата в Читанка - търсех наслуки да чета нещо в жанра "съвременна проза". Тъй като в Читанка не можеш да видиш кориците на книгите, няма какво да ти влияе визуално. Така че първо зачетох един френски роман, „Жълтите очи на крокодилите“ (заради заглавието, разбира се), който уж бил награден, предизвикал фурор и прочие. Обаче френската меланхолия около хора на средна възраст, които спят заедно, но си говорят на "вие" нещо не ме грабна и се върнах на безцелното ровене - и така попаднах на картофените обелки. :))) Изядох я на един дъх (четях и в работно време...) и като свърших, специално писах на кумата ми, която е по-голям книжен червей от мен, да си я впише в списъка за четене.
Така де, споделям личния пробег по обелките, защото и мен тази книга много ме изненада и ми хареса. :)
Предполагам, че повечето хора сме така - попадаме на тази забележителна книга основно заради заглавието. Както вероятно е видно, на мен също страшно ми хареса, четох я до среднощ и не можа да ми остане много за работно време, а после я препоръчах вкъщи и веднага се намериха още двама нови фенове.:)
пп
Благодаря за коментара, зарадвах се, че още наминаваш.:)
Публикуване на коментар