Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.
И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.
Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.
Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.
2 коментара:
Всичко, което казваш е вярно, но да имаме все пак предвид, че книгата е писана преди да се появят "Възраждане", преди войната в Украйна и преди да изпопадат един куп български правителства. В момента има много хора, които мислят, че знаят как да излезем от "това положение" (включително "Възраждане", впрочем), но - 1. Ако тези планове можеха да се приложат на практика, досега поне един вече щеше да е приложен; и 2. Винаги когато започнеш да правиш нещо толкова голямо и сложно накрая резултатът е доста по-различен от това, което си мислел. Така че отказът на ГГ да даде отговор на въпроса "какво да правим" може би е по-скоро проява на скромност или реализъм, а не бягство.
Всъщност книгата е доста по-добра от това, което съм написал като първо впечатление. Вероятно съм бил кисел от нещо друго.:) Относно популистите, "Възраждане" далеч не са нещо ново у нас, войната в Украйна започна 2014 г., а като цяло руското хибридно влияние е по-старо и от двама ни взети заедно. Отделно пък никой не е длъжен да пише, за да ми дава готови рецепти за "оправянето" на majka balgaria...
Публикуване на коментар