Георги Божинов пише хубаво, умело, за интересни хора от
помашките села Скрибеня (Сатовча), Жежла (Жижево) и Царън (Црънча) в размирните
времена на 1876-та, но не ми харесва особено много за кои техни страни е
подбрал да пише. Не за промените, за свободата, не за справедливостта, не. А за
несигурните пътища, по които може да поеме съвестта на човека. Колко лесно
започва хлъзгането по плоскостта на компромисите да вършим неща, които са в
пълен противовес с каузата, заради която твърдим, че ги вършим. Може ли да
вършиш несправедливости, докато се мъчиш да поправиш чужда такава? Може ли да
крадеш и убиваш, за да възмездиш други, които са пострадали от същото? С
правото на силата да раздаваш някаква правда там, където други насилници са злоупотребили.
От моя гледна точка обаче по тоя път правилни решения няма, а само тъга и
разсипия. Да виждаш в началото на романа, че там дето силата е била впрегната в
продуктивен труд, от който се раждат блага и води до по-добър живот, малко
по-късно същата сила вече да води до разрушения, смърт и всевъзможно човешко
нещастие. Което се разлива навред и е все по-трудно да бъде спряно.
Тази книга е написана с много познаване на местата, за които
разказва, на хората, на живота им, даже на тогавашния им език. Не знам дали
днес някой български писател изобщо е в състояние да напише нещо толкова
истинско за тези места. Георги Божинов е могъл в този единствен свой роман.
Писал го е в края на 70-те години и е бил издаден през 1988, когато общественото
мнение се е вълнувало от други неща като Възродителния процес, и романът е останал незабелязан. Преоткрит
и преиздаден е преди две години и сега се радва на заслужено голямо внимание.
Това обаче е една доста тъжна книга. Не мога да кажа колко е
велика и къде точно е мястото й в българската литература. Знам само, че е
хубаво да се прочете, макар да не е задължително. Защото според мен лошото не трябва да се насърчава, да му се дава реклама и да се популяризира. То само си намира достатъчно много пътища, лоши примери има достатъчно, а аз не се чувствам длъжен да им помагам.
Ако някой се чуди на заглавието, Калуньо е името на главния
герой, а каля е „калето“, огромната къща с високи дувари, която строи на фона
на другите събития.
Интересен коментар на книгата можете да откриете в Литературен вестник.
- Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака - да не му се бъркат. Ще рече - ти му помагаш...
***
Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен...
- Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака - да не му се бъркат. Ще рече - ти му помагаш...
***
Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен...
Няма коментари:
Публикуване на коментар