Крадецът на книги – Маркъс Зюсак

Критиката, книжарниците и Уикипедията определят книгата като юношески роман. Аз бих го нарекъл даже детски, и по-точно – момичешки.

Преди време, когато книгата излезе на български и четящите блогърки масово се прехласваха по нея, аз, естествено, бях пас. Предубедено реших, че това, което се харесва на тях, няма как да ми допадне на мен. Донякъде съм бил прав, само че няколко години по-късно същата книга ми беше препоръчана от много високо ниво, и къде от любопитство, къде от забравени впечатления от сладникави ревюта, седнах и я изчетох.

Харесах тъжната история на малката мъжкарана, която играе мач с момчетата и краде книги от кметшата. Такъв образ си е изначално симпатичен. Това може да са дребни неща, но показват характер, както и казват много за човека, който ги забелязва. Е, в романа има и по-едри – признаци на кураж, човечност, живот в риск и какво ли не, но за мен те май не са най-притегателното нещо в един роман за война. Всички сме чели доста книги за Втората световна, но не са чак толкова много тези, които ти разказват автентична история от кухнята. Не за фронта и за битките, а за това, което се случва в немските градове и обитателите им – жени, деца и негодни старци. За страха, глада, недоимъка, съжаленията, трудните избори. Дори имам някакво подозрение, че това всъщност е историята на майка му на Маркъс.

Разбира се, имаше и неща, които не ми допаднаха особено. Не харесах постройката с накъсаните думички преди всяка глава, които трябва да ти преразкажат какво ще се случи. Нищо не се разбираше от тях, защо изобщо бяха сложени? За обем? Не харесах и нечестния трик, когато при незавършило още действие на романа, разказвачът ни каза какво ще стане накрая. Извинявайте много, ама ако в киното някой ми каже по средата на филма как ще свърши всичко, този човек немедленно ще бъде напсуван и заплют. А пък коректорката на книгата получава дискретно мъмрене за няколкото пропуснати буквички. Това поне би трябвало да се открива лесно, нали текстовите редактори имат вградена проверка на правописа. 

Както и да е, важното е, че от цялото мерене блюдото с плюсовете на виртуалната зарзаватчийска везна в главата ми натежа достатъчно повече, за да ви препоръчам книгата и аз. Не се товарете с очаквания, не е нещо епохално, прочетете я просто за удоволствие.

И един виц, който чух тия дни и не знам защо реших, че подхожда за случая:

Летището в Мюнхен. Разговор в радио-ефира:

Луфтханза (на немски):

- Кула, кога ни е времето за излитане?

Кулата (на английски):

- Ако искате отговор, трябва да говорите на английски.

Луфтханза (на английски):

- Аз съм германски пилот, в германски самолет, в Германия. Защо трябва да говоря на английски?

Неизвестен пилот със саркастичен тон и британски акцент: - Защото загубихте скапаната война.

I am the Messenger - Markus Zusak

"The gunman is useless.
I know it.
He knows it.
The whole bank knows it.
Even my best mate, Marvin, knows it, and he's more useless than the gunman"

Получих я като подарък. Приятна книга. Прочетох я с удоволствие.

Историята започна многообещаващо, а пък свърши малко нещо мелодраматично и предвидимо. Нашето момче е деветнайсет годишен таксиметров шофьор, който се носи по течението в депресиращо безперспективен град в компания от приятели, които досущ като него не чувстват нуждата да избягат от него. След като в пристъп на необяснима (дори за него самия) самоотверженост предотвратява банков обир, ежедневието му се разнообразява под вещата ръка на неизвестен извършител. Промяната води до преосмисляне на заобикалящото и накрая героят е променен. Малко, но достатъчно.

"I have one housemate. He's called the Doorman, and he's seventeen years old. He sits at the flyscreen door, with sun painted onto his black fur. His old eyes glow. He smiles. He's called the Doorman because from a very early age he had a strong penchant for sitting by the front door.
...
I love the hell out of him anyway. But Christ, he stinks."


Стилът на писане ми хареса много - лек и динамичен, а циничното отношение на главния герой към живота, действаше много освежаващо. На моменти звучеше, като уморен и вечно неуспял полицай, пред пенсия, който е на прага да разкрие престъплението на живота си. Малко анахронистично, предвид на това, че Избраният едва е завършил училище.

"I cook.
I eat.
I wash but I rarely iron.
I live in the past and believe that Cindy Crawford is by far the best supermodel."

"I feel like I'm outside myself.
I watch myself drag Gavin Rose into the bush and beat him down to the grass, the dirt, and the fallen tree branches.
My fists clutter on his face and I put a hole in his stomach."

Препоръчвам я на звездобройци и безделници, които търсят малко меланхолично гимназиално настроение.