Островът на делфините - Артър Кларк

Това е малка приключенска и познавателна книжка от далечната 1963. Казвам го така, защото е разказана в онзи позабравен стил, в който възрастните са писали за деца, във възраст, когато явно вече добре са забравили как мислят въпросните деца и какво ги вълнува. Съвсем накратко действието може да се предаде така:

Момче в зората на тинейджърските си години бяга от къщи и се озовава на остров в Тихия океан близо до Големия бариерен риф и съответно до източния бряг на Австралия. Не е важно как и защо. Важни са неговите приключения там и делфините. Двете неща са много тясно свързани, защото и самото му пристигане там е свързано с делфини, които го спасяват от корабокрушение, като го избутват до брега на острова. А островът не е никак случаен - той е научно-изследователска база, която се занимава почти изключително с опознаването на тези същите делфини. Главният герой заживява безгрижно там, намира си приятели, там учи и опознава тропическите флора и фауна, като за финал дори извършва нечуван подвиг, като рискува живота си за спасението на другите. 

Приятно кратко четиво, което обаче изглежда безвъзвратно остаряло от техническа и стилистична гледна точка. Трудно днешни момчета биха се запалили да четат още книги от Артър Кларк, ако са започнали с тази, макар пък за поостарелите момчета като нас да е все така приятна и дори романтична. Кой не би искал да прекара детството си сред делфини в южните морета?:)

Благодарностите за така любезно предоставеното четиво са изцяло към Добри, а откъси от книгата можете да откриете тук.

Фонтаните на Рая - Артър Кларк

"Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Подейства ли ви религиозно зарибяващо? Леко мистериозно и леко фентъзи, а? Е, нищо подобно няма! Само така подвеждащо започва...

Честно да си кажа, аз от една страна бях привлечен от името на автора, а от друга отблъснат от абсурдостта на основната идея в книгата - космически асансьор. И така балансирайки между прозаичното пльосване на Земята и скоропреходното отлитане в Космоса изтекоха кажи-речи два месеца в четене. Продължавам да имам възражения към теорията, макар да допускам, че могат лесно да бъдат оборени от човек, който е по-навърте от мен в материята. Художествената страна пък ми се видя още по-хлабава - имаше толкова пушки висящи на стената, които чакаш да гръмнат, чакаш, а след края се оказва, че авторът изобщо не си е дал труда да ги зареди. Космическият пратеник също ми се видя пришит изкуствено и освен двете глави с него, лепнати като кръпки върху здрава тъкан, не биде споменат на друго място. Заради поуката в края на баснята ли беше всичко? Не знам... Според мен можеше Артър да си каже поуката и без да намесва чужд разум в историята. Лелеяният Контакт ми се струва прекалено важно събитие, за да се свира в сянката на някакъв хасансьор, пък макар и космически...
Ван Морган обаче беше на ниво, не може да му се отрече на автора. Обичам такива герои и сюжети, където един-единствен е the allmighty grand master of ultimate spell. Той коли и беси, а всички други му дишат прахта от подметките. Може да изглежда простоват тоя модел, ама пък е реалистичен, действащ и най-важното - според мен така и трябва да бъде. Ясно е, че книгата е писана заради желанието на автора да се похвали на всички какво е изобретил, а не да се впуска във вълнуващи обрати на действието, човешки драми и диалози плетени на две-три куки.
Не се дразнете, драги фенове, ако плюнките, които сипя, ви се сторят повече от потупванията по артъровото рамо. Такъв изглежда ми е подходът - щедрост към критиката на недостатъците и пестеливост при раздаването на заслужени комплименти. Това е така само за неща/хора, които наистина ценя...

п.п.

Пардон за корицата, така и не намерих българската.:)