Самотният бегач на дълги разстояния – Алън Силитоу

Бях забравил, но всъщност това е заглавието само на първия от общо девет разказа в книжката. Другите са от същата категория – тъжните истории на разни нещастници от работническите квартали на Нотингам по мизерните времена около Втората световна война. В тях подобно на “Бегача” или главните герои са деца, или пък те разказват историята.

Препрочитах книгата, за да си припомня онзи малолетен престъпник, който бягаше сутрин около затвора. Сетих се, че и преди ми беше правило впечатление как авторът забелязва точно важните неща в тичането и живота. (Наистина е много добър в това.) Какво е да тичаш в здрачкаво време и хладен въздух, да ти е леко на краката и с увеличаване на дистанцията, все по-леко и на ума. Как точно тогава започваш да мислиш все едно по-равномерно и на по-висока предавка от обичайното. Кроиш планове, строиш въздушни замъци и после ги събаряш, водиш какви ли не диалози с хора, които не са до теб. Крайниците ти олекват, ръцете измръзват, челото се изпотява, та трябва да го бършеш с ръкав и искаш да не спираш да тичаш. Runner's high. Бял дроб и сърце, това остава от теб, всичко друго не го усещаш.

А иначе останалото са угнетяващи истории, не бих ги препрочитал, ако следващия път помня поне това. За 20 години “преход” съм се наслушал и нагледал на прекалено много истински такива.