Добрите водачи казват не „Напред!”, а „След мен!”.
Книгата може би е нещо средно между приказка, фентъзи и исторически роман и в нея има доста неща, които ме дразнят, но има и няколко, които ми харесаха. Като например последните 40 страници с описанието на битката между армията на Константин Погонат и Аспаруховата орда. По същата книга е правен и филмът „Хан Аспарух”, който сигурно всички сме гледали, а като нищо и бащите ни да са участвали в масовките. Филм, за който казваха, че в него се мяркат прабългари с лъскави ръчни часовници.
Византийски младеж с незабравимото име Велизарий е оставен да живее при прабългарите в Кубратова България като заложник и гарант на мира с Константинопол. Той разказва и цялата история за смъртта на Кубрат, разселването на синовете му и по-подробно съдбата на племето на Аспарух из степите северно от Черно море, та чак до преминаването на Дунава и битката им за отвоюване на жизнено пространство от Византия. Имам дълбоки и необосновани с нищо подозрения, че легендата как българите са се сродили със славяните в Мизия и от тази равноделна сплав се е образувало съвременното българско население е била обикновена политическа поръчка. В началото на 1980те години, когато е писана книгата, България е била вече дотолкова затънала в дългове към СССР и не само, че легендите за това колко сме близки (та чак роднини) с останалите славяни (разбирай руснаци) са били въпрос на неотложна финансова необходимост.
Повествованието е предадено по сравнително скучен за възрастен читател начин, който не звучи особено убедително, а драматичните моменти стоят малко кухо. Предполагам, че ако я бях чел като ученик, когато момчетата припадат само при споменаването на индианци, национални идеи, война и хубави жени, щеше да ми хареса доста повече. Явно съм пропуснал момента. Разочарован съм най-вече от пълната липса на каквито и да е снопове пръчки и препоръки за чупенето им, което беше основното ми познание за Кубрат и синовете му, но нека не бъдем максималисти и да дадем свобода на авторите да пишат каквото си щат.
А Вера Мутафчиева всъщност била специалистка по турското робство.
Открих, че освен Горан, който с най-щедри литературни дарове и дългогодишни люти кандърми ме убеди да прочета книгата, има и други хора с хубави читателски мнения за нея.
При желание текстът може да се намери тук.
