неделя, декември 22, 2019

Как не станах екзистенциалист - Ерих Кестнер

Създава онзи, който създава порядък.

Малка книжка, която съдържа 18 кратки текста, условно ще ги наречем разкази, от великия майстор. Аз ги четох с нагласата от преди, че ако човешката душа беше арфа, то Ерих Кестнер щеше да е един от най-виртуозните ѝ изпълнители. Знае пределно добре кои струни да дърпа и го прави майсторски. Книжката е писана вероятно някъде между двете войни, а може и да не е била предвидена като самостоятелно издание, а да се е получило така впоследствие у нас. Не знам. Историите са доста различни, някои изглеждат дори като фрагменти, като нещо, което е записал, за да не забрави. Българското издание тук-там е украсено с илюстрации на Борис Димовски, което отначало ми беше трудно да възприема, защото някак съм свикнал неговите персонажи да са с увиснали мустаци, цървули и потури. А не да ходят да се забавляват по швейцарските курорти. Но както и да е, важното е, че обичаните език и стил са си тук, както и маниерът някои по-тежки истини да ги съобщаваме през устата на децата. Защото на тях им простено да казват всичко, нали още са малки и не разбират? Но пък понякога, както е казано в една по-популярна книга, устами младенца глаголит истина...

По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, през едно краткотрайно посещение на града годеницата му - едно красиво като картинка и не особено умно момиче - избяга с един темпераментен скулптор - после и двамата съжаляваха за тази стъпка, както и за всички следващи.
***
Някога опитвалили сте се да си представите как може да се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има - пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато стои на възвишението на живота си, разглежда своите планови, преценява своите желания. Тогава човек е сам, размисля за своите цели и скрива лице в ръка!

Няма коментари: