Да убиеш присмехулник - Харпър Ли

Не искам да влизам в ролята на читателя, който изпада в неконтролируем възторг от детска книга, обяснявайки разпалено, как всички истини за живота са събрани в нея, затова ще напиша три неща, които според мен я определят най-добре - здрав разум, проста логика, майсторско изпълнение. В книгата няма скрити послания. Всичко е ясно като бял ден от началото до края, така както е ясен и простичък живота за главната героиня Джин-Луиза "Скаут" Финч, шестгодишната дъщеря на Атикус Финч - адвокат в град Мейкомб, Алабама. Градът не съществува реално, но става ясно, че това би могъл да е всеки малък град с много славно минало в Алабама. Действието се развива през 30-те години в Южните щати, където духът на Конфедерацията е все още жив, макар и малко посмачкан. Историята обхваща няколко години от детството на Скаут, брат ѝ Джем и приятелят им Дил, като разказът е от нейно име. Книгата предава едно много хубаво здравословно отношение към живота, което е присъщо за децата, без обаче да представя света твърде наивно. Смъртта, престъпленията и насилието не са спестени, но не се драматизират. Щедрата доза остроумие и превъзходният език правят от романа шедьовър. Най-впечатляващото за мен е как с простички изречения, Харпър Ли, успява да постигне максимален ефект. Книгата е пълна със забавни изказвания на героите. Не е възможно да се отегчите, въпреки че предполагате какво ще се случи. Удоволствието от четенето е пълно и ще искате да продължи безкрайно.

Колосаните  яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и след дрямката следобед, но въпреки това вечер приличаха на кифли, покрити с глазура от пот и пудра.

***

Малкият Чък Литъл се изправи.
- Оставете го да си отиде, госпожице - каза той - Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.

***

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност те представляваха един безкраен "Проект", който постепенно се приемаше "с единодушие" и за който щатът Алабама изхарчваше огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на "Групови действия". Това, което Джем наричаше "Десетичната система на Дюи", към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да сравня с други образователни системи.

***

Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В началото на лятото ме помоли да се оженя за него и после веднага забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем.

***

Изглежда, че шести клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди - опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка прилепнала на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак - заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъден днес, ако не ги бяха изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

***

- Защитаваш ли черни, Атикус? - попита го аз същата вечер.
- Разбира се. Не казвай "черни", Скаут. Грозно е.
- Всички в училище казват така.
- Отсега нататък ще казват така всички без един...

***

Независимо от нашия компромис, моято борба да не ходя на училище беше продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих 5 цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не могах да се заразя.

***

За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юристконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса - всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч.

Накрая искам да спомена с добро Бард, задето не са подменили думата "негър" с "афроамериканец", каквато напоследък е практиката по другите части на ЕС, а също и да ги поздравя за това, че преводът не звучи като изплют от Жужъл Транслейт. Това, разбира се, по никакъв начин не оправдава незнанието им за това, къде се пише "й" и къде "и".