Целуни момичетата - Джеймс Патерсън

Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.

Вашингтонска поговорка

Нови главозамайващи приключения с детектив Алекс Крос в главната роля. Злото този път предпочита само ослепителни красавици и ги избира в малките университетски градчета Дърам и Чапъл Хил. Там освен характерния южняшки дух се помещават и световноизвестните университети „Дюк“ и „Северна Каролина“, което означава море от красиви млади жени. За зла участ едно от изчезналите момичета е Нейоми, любимата племенница на Алекс, за когото залавянето на убиеца вече не е само професионално предизвикателство. Кой е убиецът? Къде държи отвлечените момичета? Не е ли сгрешил все някъде и някога? Стотици страници местната полиция, ФБР и Крос не могат да дадат правилен отговор. Докато накрая педантичното обикаляне и трупане на сведения не започва да подсказва нещо. Признавам си откровено, че подозирах съвсем друг човек, Патерсън е адски добър в посяването на заблуди, от които да поникнат опасности и напрежение и да върже екшън-развръзка.:)

В „Касъл“ (приятен високооборотен сериал, който гледам напоследък) писателят на криминалета и главен герой Ричард Касъл чат-пат играе покер с приятелчета от гилдията. Около масата разпознах физиономиите на Майкъл Конъли и Джеймс Патерсън, което ми се видя адски готино. От една страна фактът, че съм им научил физиономиите, а от друга и това, че те явно си допадат и се забавляват заедно.

В романите си Патерсън изглежда не се взима чак толкова на сериозно, героят му винаги има и чувство за хумор, прави оригинални сравнения и не е чак такъв киселак като Хари Бош. Да, от това не изглежда чак толкова истински, по-скоро се превръща в един от онези супер-герои, за които си сигурен, че винаги побеждават, но пак е приятно да четеш за черната планина от мускули с добро сърце.

Музиката, която слушахме, бяха джаз стандарти в изпълнение на Сара Вон, Били Холидей и Беси Смит, а тук-там се дочуваха и блусове от Робърт Джонсън. Прилагам един брой от произведенията на последния, а вие си представете улиците с дебели магнолии и разклонени дъбове и къщите с пет спални и веранди отпред.

Мразовитият нощен вятър ни раздаваше яки плесници.

***

Никога не съм харесвал хотелските стаи, дори когато съм в отпуска.

***

„Дюк“ — този „Харвард на Юга“.

И последно 10 – във финалните редове научихме, че Гари Сонеджи от „Когато дойде паякът“ е избягал от затвора. А честито!

Когато дойде паякът – Джеймс Патерсън

Поради застрашителното намаляване на непрочетените романи от гуруто на криминалните трилъри Майкъл Конъли се принудих да се отправям на изследователски експедиции в какви ли не посоки в търсене на заместител. Някои от опитите ми не бяха достатъчно удовлетворителни, но Джеймс Патерсън компенсира всички други и ги надскочи дори без засилка. Твърде, твърде добър...

Но хайде по същество. Нашето момче се казва Алекс Крос – черен, як фитнес маниак, живее с баба си и двете си деца в Югоизточния квартал на Вашингтон (при негрите). Във филмите по романите на Патерсън за детектив Алекс Крос едноименната роля се играе от Морган Фрийман, макар описанието да прилича повече като за Лорънс Фишбърн или в краен случай за Уил Смит. Та този Алекс, тази планина от мускули, освен всичкото е и дипломиран психолог. (Не смятате ли, че днешното общество страда от видимо излишно количество психолози?)

От добре охранявано училище за деца на дипломати изчезват момченце и момиченце, а похитител е учителят им по математика – Гари Сонеджи. Откуп – преследване – труп - следите се губят – арести – нищо – ни откуп, ни деца. Привидно заплетена работа, която обаче ако проследиш достатъчно внимателно, ще започнат да ти се изясняват някои неща. Изумителни преструвки от страна на престъпниците, които сякаш не играят роля, а са напълно естествени.

Когато в началото надникнахме за малко в богаташкото училище, заварихме дечицата да пеят „Бърза кола“ на Трейси Чапман. Поредна демонстрация на упадъка на капиталистическо общество. За такова нещо в братска Русия директно уволняват и закриват, даам. Но шегата настрана, музиката в романа наистина се забелязва и прави подозрително приятно впечатление. Алекс Крос лично дрънка на пианото, когато нещо го тормози, и само за информация на „Колибри“: твърде вероятно е Лейди Дей да не е име на песен, а прякор на Били Холидей, която по принцип изпълнява изброените след това песни The Man I Love, For All We Know и That's Life I Guess. Гершуин и Сам Люис, майна, няма 6–5. :)

Имаше на едно място в текста, където главният герой споменаваше, че освен дето блъска всеки ден във фитнеса, редовно практикува и „протягания“. Което евентуално би могло да бъде обяснено с хубавата българска дума стречинг.

Много силен трилър с всичките му изненади и обрати даже за мен, който съм обръгнал на такива работи и съм гледал филма 2-3 пъти. Продължавам да чета нататък приключенията на Алекс Крос, защото такова чудо просто не е за изпускане – супер як главен герой, мадами по монокини, хубава музика, напрежение и интересни разследвания. Какво повече може да иска човек? :)

В повечето случаи се старая да се държа разумно и тактично. Това е един от недостатъците на характера ми.

***

Отпуснах се обратно в леглото и се загледах в тавана. Плачеше за боядисване. Мен ме чакаше. Край няма, когато си собственик.

***

Четеше „Уошингтън Поуст“, който ни го носи един мъж на име Уошингтън — ако щете, вярвайте. Всеки понеделник господин Уошингтън закусва с Нана.

***

Изведнъж всички заговорихме едновременно. Поне двама крещяха. Страхотно парти.