събота, септември 28, 2013

Животът на Пи - Ян Мартел

Това е една много хубава книга. Изключително лека и приятна за четене и в същото време много съдържателна. Разказва се за много неща - за едно индийче със странно име, което по стечение на обстоятелствата помъдрява преждевременно, за животните и животът им в зоологическата градина, както и когато са на свобода, за религиите по света, а също и малко за история и политика. Богата работа, с две думи. Заслужава си всеки ред, както от философска гледна точка, така и от литературна.

Едно от чудните неща в книгата е, че историята е толкова проста, че може да бъде преразказана в пет изречения, но с това ще се изчерпи една съвсем микроскопична част от смисъла. Приемам това като неоспоримо доказателство за майсторството на автора. Друго много прекрасно нещо е, че в книгата няма излишна драма, въпреки драматични събития. Направи ми впечатление, че това е постигнато по един много интересен начин - с много случаи, силно натопорчените моменти не се предават на живо, ами с известно закъснение във вид на преразказ. Това ти дава възможност да помислиш по същество над случилото се, като прескочиш момента на емоционално вцепенение. Подобен вид похвати в книгата има много и удоволствието да ги откриваш е голямо.

Харесаха ми още доста неща - погледът върху религията, описанията на природата, демократичното отношение към различните култури - това, че главният герой е индиец в голяма степен прави това възможно и реалистично. Със сигурност има много неща, които могат да се кажат за книгата след първия прочит. Подозирам, че на второ и трето четене, ще наизлязат още купища детайли, които също заслужават да бъдат споменати.

Животните заемат много централно място в книгата и аз намирам това за много хубаво нещо от образователна гледна точка. Нека обясня. Съвременният живот на децата е изключително едностранчив от гледна точка на комуникацията с живи същества. Когато едно дете пораства, в общия случай вижда около себе си само хора. Това създава у него погрешното впечатление, че на света има само една истина и един път и това е човешкия, с всичките му положителни и отрицателни страни. Затова си мисля, че общуването с други видове е изключително полезно. Само така хората развиват гъвкавост и адаптивност.

My suffering left me sad and gloomy.
       Academic study and the steady, mindful practice of religion slowly brought me back to life.

The three-toed sloth is not well informed about the outside world. On a scale of 2 to 10, where 2 represents unusual dullness and 10 extreme acuity, Beebe (1926) gave the sloth's senses of taste, touch, sight and hearing a rating of 2, and its sense of smell a rating of 3. If you come upon a sleeping three-toed sloth in the wild, two or three nudges should suffice to awaken it; it will then look sleepily in every direction but yours. Why it should look about is uncertain since the sloth sees everything in a Magoo-like blur. As for hearing, the sloth is not so much deaf as uninterested in sound. Beebe reported that firing guns to sleeping or feeding sloths elicited little reaction. And the sloth's slightly better sense of smell should not be overestimated. They are said to be able to sniff and avoid decayed branches, but Bullock (1968) reported that sloths fall to the ground clinging to decayed branches "often".

"I don't see why I can't be all three. Mamaji has two passports. He's Indian and French. Why can't I be a Hindu, a Christian and a Muslim?"
"That's different. France and India are nations of earth."
"How many nations are there in the sky?"
She thought for a second. "One. That's the point. One nation, one passport."
"One nation in the sky?"
"Yes. Or none. There's that option too, you know. These are terribly old-fashioned things you've taken to."
"If there's only one nation in the sky, shouldn't all passports be valid for it?"
A cloud of uncertainty came over her face.
"Bapu Gandhi said - "
"Yes, I know what Bapu Gandhi said." She brought a hand to her forehead. She had a weary look, Mother did. "Good grief, " she said.

And I survived because I made a point of forgetting. My story started on a calendar day - July 2nd, 1977 - and ended on a calendar day - February 14th, 1978 - but in between there was no calendar. I did not count the days or the weeks or the months. Time is an illusion that only makes us pant. I survived because I forgot even the very notion of time.

I'll tell you, that's one thing I hate about my nickname, the way that number runs on forever. It's important in live to conclude things properly.

ПП. В последния момент ми направи впечатление, че в оригинал заглавието не е членувано. Не ми хрумва защо е така, но ми се струва хубаво.

понеделник, септември 23, 2013

Придворният убиец. Тайните на занаята - Робин Хоб

Изкуството на дипломацията се в състои в това да знаеш повече тайни за своя съперник, отколкото той за теб. Винаги действай от позиция на силата. 

Сравнително неочаквано за мен се оказа, че Робин е жена. Наречете ме предубеден, но ми се струва, че това си личи в начина й на писане. Когато вече го знаете, в романа й може би ще доловите нещо от Хари Потър (има момче в процес на обучение в крайно необичайната специалност „Придворен убиец“), от Землемория (по плавното разказване и важността на имената на героите), вероятно и от Перн (по наличието на Умението и приблизително криминалните загадки, които се случват на главния герой и как той успява само със собствени сили да разреши всичко). Забелязахте ли, че нарочно извъртях нещата така, че доказателствата ми за женствено фентъзи да препращат само към книги от други авторки в жанра? Добре, тогава за да нормализираме хормоналния баланс в първия том на тази така приятна трилогия (Само три томчета! Кажете ми кой друг писател на фентъзи пише с мярка откъм обем?) ще споменем, че романът даже мъничко прилича и на „Песен за огън и лед“ по страховете от неясната заплаха от алените кораби. 

Измислен свят с традиционния за жанра средновековен облик. Магия почти няма, свръхестествени същества пък хич. Най-необичайното нещо е Умението – телепатична способност, която имат малцина, но пък доста силна, защото при школуването си може не само да чете чужди мисли на големи разстояния, но и да внушава такива. В такава среда и роден с такова качество ние намираме Фиц – главен герой и незаконен син на принца-престолонаследник. Още в невръстна възраст Фиц е прибран в кралския двор, защото дори и да не е признат за официален наследник, той може да бъде много полезен на короната. При преговори на вражеска територия и опасни мисии не е особено далновидно да се изпращат кралските величия, а е по-добре да бъде някой също толкова верен, но който може да бъде пожертван. По такива причини е решено, че Фиц трябва да бъде обучен на дипломация, Умението и не на последно място на изкуството да убива по толкова разнообразни начини, колкото биха били нужни, за да подкрепи многобройните нужди на кралството. 

Силното и притегателното е в моментите, когато Робин незабелязано е посадила кълновете на почти криминалната загадка, натовари те с напрежение и неизвестни и ти шибне камшика, а събитията се запрескачат едно друго. Иначе почти цял роман тече в обичайното за фентъзито бавно темпо, без особени изненади и без да разберем почти нищо за същността на заплахата от пиратите. 

Заключение: ще се чете още. :) 

Не се отличаваш нито със сила, нито с бързина, или остър ум. Запомни го веднъж и завинаги. Но затова пък си достатъчно упорит да изтощиш по-силния, по-бързия или по-умния от теб. 
*** 
Да ти призная, ненавиждам дворцовите интриги. 
*** 
Хората не могат да скърбят както кучетата. Но ние скърбим дълги години. 

Още по темата от Анна при Трубадурите.

петък, септември 20, 2013

Село Борово – Крум Велков

За да изпреваря евентуални въпроси: не, не знам защо я четох тази... книжка. За роман от 100 страници има помпозен увод от 22, който да ни убеди и докаже априори колко важно четиво е това. Нещото разказва за Септемврийското въстание през 20те години, писано е през 30те и е изучавано в училищата през 50те и 60те. Вероятно комунистическата идея е имала отчаяна нужда да изнамери доказателства и факти за съществуването и значението си от преди 1944, пък дори и някои от тях да са леко пресилени и преиначени. Както мъдро го е казал Стефан Вълдобрев: Пропага-пропага-пропагандата се прави така! 

Скучна, клиширана, бедна на идеи и истинност, но пък беше попадение да чета за Септемврийско въстание баш през септември, чисто емоционално и метеорологично. Крум Велков се бил похвалил, че я написал за три седмици, което според мен не е много за хвалба. Историята на младия работник от града, който се връща на село, за да работи с нежелание за местния изедник и да обучава селячеството в прогресивните идеи на комунизма, е разказана така, че дори не се разбира през кои години се развива действието. Заблудата за мащабността и значимостта на събитията е толкова голяма, че почти през цялото време си мислех, че финалът ще бъде на 9ти септември. 

Времето застудя и въпросната ширпотреба отива в печката. 

понеделник, септември 16, 2013

Кухият човек – Дан Симънс

Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират.

Дан Симънс се води от големите звезди на фантастиката, има си Хюго, Локус, номинации. Тази му книга се пада писана някъде в средата на писателския му път, т.е. не е като да не е знаел как да пише или да се е бил изписал. Из романа наистина се мяркат разни интересни идеи - телепатия, съзнания едно в друго или до друго, реалности коя от коя по-истински, смели допускания за всичко неизвестно в тази област. Но пък са разпиляни сред разклоненията на напълно ненужни второстепенни сюжетни линийки, които не само че не подхранват с нищо основната, ами и отнемат от силата й. Докато следим главния герой как се шляе из различните щати в опит да прежали умрялата си жена и без да иска попада ту на серийна убийца с мания към разфасоване, ту на италиански мафиози, става така, че всичките начесто споменавани купища физици и теориите им неволно олекват. Въобще пък няма да коментирам мястото на формулите и уравненията в художествената литература. 

Бях забравил защо не харесвам как пише Дан Симънс. Не разбирам защо непременно държи да се позовава на „мъдростта“ на поети като Йейтс. Не съм убеден, че поезията е дала кой знае какъв принос в научната фантастика. Защо държи да посипва произведението си с имена на учени и тук-там по някой отвлечен термин? „Хей, вижте, споменах Шрьодингер и Паули няколко пъти, следователно написаното има сериозна научна обосновка.“ Което не е точно така, защото чичо Дан наистина само ги споменава, не обяснява, не се аргументира. Всеки път когато нещата добият опасен наклон към задълбочаване, главната героиня Гейл започва да се мръщи, че не разбира премъдрата мисъл на мъжа си и той благосклонно сменя обясненията с разни достъпни метафори. Птички и пчелички. 

И така, ако №120 от Библиотека „Галактика“ беше пейзаж, то на него по-скоро щеше да има нарисуван залез, а не връх. 

При Блажев и Кръстев можете да прочетете още по темата.

сряда, септември 11, 2013

Степни богове – Андрей Геласимов

В моите представи едно време (преди падането на Стената) у нас е имало потоп от книги за войната, позната по целия свят като WW2, а тук – като Великата отечествена. Патриотични, силно героични, с благородни и жертвоготовни герои и силно драматични. Тази книга е за същата война, пак гледната точка е вътре в Съветския съюз, но е много по-различна. Мизерен живот на ръба на оцеляването, глад, битови, а не национални драми. Има болни и гладуващи деца, пък макар и жизнени и с остър ум. Вътре са и майките им, които забавляват войниците за някоя и друга консерва. Там са и старците, които преживяват от трафик на китайски спирт през границата. Има също така и малтретиран и високо благороден японски лекар в лагер за военнопленници, който на мен обаче нещо не ми допадна като персонаж и затова го игнорирам. 

Финалът много ми хареса и с оптимизма си донякъде компенсира дрипавата и болнава цялостна картина, която сама по себе си е неприятна за гледане, но видяна през очите на момчето главен герой е съвсем обичайна, често весела, интересна и нормална. Според него е логично на света доброто и злото да са по равно, защото той има по пет пръста и на лявата, и на дясната си ръка. Заради неговите премеждия и гледната му точка книгата става толкова приятна за четене. 

"Степни богове" получих със специалните препоръки на Амбъра и Мишев, но после си припомних, че и на други места съм чел похвали за писателските умения на Андрей Геласимов. Богата работа, пробвайте я и няма да съжалявате. Само корицата е малко... компромисно решение, но съдържанието компенсира, че и отгоре.

четвъртък, септември 05, 2013

Да убиеш присмехулник - Харпър Ли

Не искам да влизам в ролята на читателя, който изпада в неконтролируем възторг от детска книга, обяснявайки разпалено, как всички истини за живота са събрани в нея, затова ще напиша три неща, които според мен я определят най-добре - здрав разум, проста логика, майсторско изпълнение. В книгата няма скрити послания. Всичко е ясно като бял ден от началото до края, така както е ясен и простичък живота за главната героиня Джин-Луиза "Скаут" Финч, шестгодишната дъщеря на Атикус Финч - адвокат в град Мейкомб, Алабама. Градът не съществува реално, но става ясно, че това би могъл да е всеки малък град с много славно минало в Алабама. Действието се развива през 30-те години в Южните щати, където духът на Конфедерацията е все още жив, макар и малко посмачкан. Историята обхваща няколко години от детството на Скаут, брат ѝ Джем и приятелят им Дил, като разказът е от нейно име. Книгата предава едно много хубаво здравословно отношение към живота, което е присъщо за децата, без обаче да представя света твърде наивно. Смъртта, престъпленията и насилието не са спестени, но не се драматизират. Щедрата доза остроумие и превъзходният език правят от романа шедьовър. Най-впечатляващото за мен е как с простички изречения, Харпър Ли, успява да постигне максимален ефект. Книгата е пълна със забавни изказвания на героите. Не е възможно да се отегчите, въпреки че предполагате какво ще се случи. Удоволствието от четенето е пълно и ще искате да продължи безкрайно.

Колосаните  яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и след дрямката следобед, но въпреки това вечер приличаха на кифли, покрити с глазура от пот и пудра.

***

Малкият Чък Литъл се изправи.
- Оставете го да си отиде, госпожице - каза той - Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.


***

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност те представляваха един безкраен "Проект", който постепенно се приемаше "с единодушие" и за който щатът Алабама изхарчваше огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на "Групови действия". Това, което Джем наричаше "Десетичната система на Дюи", към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да сравня с други образователни системи.

***

Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В началото на лятото ме помоли да се оженя за него и после веднага забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем.

***

Изглежда, че шести клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди - опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка прилепнала на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак - заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъден днес, ако не ги бяха изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

***

- Защитаваш ли черни, Атикус? - попита го аз същата вечер.
- Разбира се. Не казвай "черни", Скаут. Грозно е.
- Всички в училище казват така.
- Отсега нататък ще казват така всички без един...


***

Независимо от нашия компромис, моято борба да не ходя на училище беше продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих 5 цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не могах да се заразя.

***

За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юристконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса - всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч.

Накрая искам да спомена с добро Бард, задето не са подменили думата "негър" с "афроамериканец", каквато напоследък е практиката по другите части на ЕС, а също и да ги поздравя за това, че преводът не звучи като изплют от Жужъл Транслейт. Това, разбира се, по никакъв начин не оправдава незнанието им за това, къде се пише "й" и къде "и".

сряда, септември 04, 2013

Сирените от Титан - Кърт Вонегът

Нямаше да науча за тази книга, ако не бях се спънал в понятието хроносинкластичен инфундибулум. Хроносинкластичният инфундибулум е дефиниран от Кърт Вонегът, като онази област от Вселената, в която всички истини се събират, за да съществуват едновременно без никакви проблеми. Ако две деца в двата края на Галактиката са убедени, че бащите им са прави винаги и за всяко нещо, то това би означавало, че ако в един определен момент татковците се срещнат, ще настане голям спор. Не е така обаче в хроносинкластичния инфундибулум. Там татковците ще се разберат безпроблемно, но не защото единия ще убеди другия в правотата си, а защото и двамата ще разберат, че са прави и това няма да ги притеснява. Чудно място, с две думи. Трудно ми беше да си го представя геометрично. Мисля, че е нещо като фуния, която освен пространствено е изкривена и във времето. Но това няма толкова голяма значение. Важното е, че всички предмети, които попаднат в този конструкт, се превръщат във вълнов феномен и започват да се материализират на планети, които пресичат тяхната траектория. Материалните обекти, които попадат в инфундибулума са Уинстън Найлс Ръмфоорд и неговото куче Казак. Докато Казак се наслаждава само на способността си да се търчи на воля по всички планети в Слънчевата система, мистър Ръмфоорд получава бонус - да вижда напред и назад във времето. Въоръжен с тази способност, Уинстън Майлс Ръмфоорд започва да направлява хода на човешката история - подготвя и извършва нападение на марсианци над Земята, въвежда нова религия - Църквата на Напълно Безразличния Бог и си играе с живота на Малахи Констант. Целта му остава пълна мистерия до края. 

Това е третата книга на Вонегът, която прочитам. Първите две бяха "Синята брада" и "Майка нощ". Не помня за какво се разказват. За една от двете помня, че сюжетът се въртеше около картина в стил абстрактен експресионизъм, но не съм сигурен, коя от двете. От тях ми е останало само едно безкрайно чувство на задоволство. Точно като приятен сън, който си забравил, но знаеш, че е бил хубав по доброто чувство. Когато прочетох Сирените на Титан ми хрумна, откъде би могло да идва това много приятно усещане. В книгата има много спокойствие, дистанцираност и прекрасен хумор. Човек, който не го е срам да разказва за магариите, които е вършил като млад, би описал живота си по този начин. С пълно разбиране, че това са просто микроскопични отрязъци от гигантския информационен поток на Вселената и като такива имат значение само за него и за никой друг.

Има много над какво да се разсъждава в книгата. Тъй като в нея няма почти нищо категорично, голяма част от мислите на анализаторите ще са чиста проба спекулации. Техни си истини. Но в това няма проблем, защото, както е казано още в началото, всички истини могат да съществуват едновременно по най-прекрасния начин в хроносинкластичния инфундибулум. Ако, също като мен, първата ви реакция след като прочетете книгата е да се попитате "Добре, де, ама за какво беше цялата тази история? Какъв е смисълът на всичко това? Защо му е трябвало да изписва толкова много страници, за да не каже нищо накрая?", изчакайте, раздразнението ще премине. Ще установите, че няма нужда да се впрягате. За нищо.

Може би най-любимият ми пасаж:

In the Hear Ye Room were three people — a bartender and two customers. The two customers were a thin woman and a fat man — both seemingly old. Nobody in the Wilburhampton had ever seen them before, but it already seemed as though they had been sitting in the Hear Ye Room for years. Their protective coloration was perfect, for they looked half-timbered and broken-backed and thatched and little-windowed, too.
  
They claimed to be pensioned-off teachers from the same high school in the Middle West. The fat man introduced himself as George M. Helmholtz, a former bandmaster. The thin woman introduced herself as Roberta Wiley, a former teacher of algebra.
  
They had obviously discovered the consolations of alcohol and cynicism late in life. They never ordered the same drink twice, were avid to know what was in this bottle and what was in that one — to know what a golden dawn punch was, and a Helen Twelvetrees, and a plui d'or, and a merry widow fizz.
  
The bartender knew they weren't alcoholics. He was familiar with the type, and loved the type: they were simply twoSaturday Evening Post characters at the end of the road.
  
When they weren't asking questions about the different things to drink, they were indistinguishable from millions of other American barflies on the first day of the New Age of Space. They sat solidly on their barstools, staring straight ahead at the ranks of bottles. Their lips moved constantly — experimenting dismayingly with irrelevant grins and grimaces and sneers.
  
Evangelist Bobby Denton's image of Earth as God's space ship was an apt one — particularly with reference to barflies. Helmholtz and Miss Wiley were behaving like pilot and co-pilot of an enormously pointless voyage through space that was expected to take forever. It was easy to believe that they had begun the voyage nattily, flushed with youth and technical training, and that the bottles before them were the instruments they had been watching for years and years and years.
  
It was easy to believe that each day had found the space boy and the space girl microscopically more slovenly than the day before, until now, when they were the shame of the Pan-Galactic Space Service.
  
Two buttons on Helmholtz's fly were open. There was shaving cream in his left ear. His socks did not match.
  
Miss Wiley was a crazy-looking little old lady with a lantern jaw. She wore a frizzy black wig that looked as though it had been nailed to a farmer's barn door for years.


***

Everyone now knows how to find the meaning of life within himself.

But mankind wasn't always so lucky. Less than a century ago men and women did not have easy access to the puzzle boxes within them.

They could not name even one of the fifty-three portals to the soul.

Gimcrack religions were big business. Mankind, ignorant of the truths that lie within every human being, looked outward — pushed ever outward. What mankind hoped to learn in its outward push was who was actually in charge of all creation, and what all creation was all about.

Mankind flung its advance agents ever outward, ever outward. Eventually it flung them out into space, into the colorless, tasteless, weightless sea of outwardness without end.

It flung them like stones.

These unhappy agents found what had already been found in abundance on Earth — a nightmare of meaninglessness without end. The bounties of space, of infinite outwardness, were three: empty heroics, low comedy, and pointless death.

Outwardness lost, at last, its imagined attractions.

Only inwardness remained to be explored.

Only the human soul remainedterra incognita .

This was the beginning of goodness and wisdom.


***

It took us that long to realize that a purpose of human
life, no matter who is controlling it, is to love whoever is around to be loved.