И страж да бди на пост - Харпър Ли

Човек и добре да живее, се влюбва. Неприятно може да бъде, когато се влюбиш в жена, която е живяла толкова отдавна, че даже вече не е между нас. Казва се Нел Харпър Ли.

Историята в романа разказва за завършилата следването си и започнала работа в Ню Йорк Джин-Луиза Финч, която през лятото се връща за малко вкъщи - в Мейкомб, Алабама. Атикус е вече на години и страда от болежките си, без да се оплаква, Джем го няма, Калпурния - също, самата Скаут си има приятел, който няма търпение тя да се върне за постоянно, за да се оженят, а леля й Александра слага ред на всички. Макар за ужас на главната героиня градът да се променя с шеметна скорост,  югът още не е надживял някои проблеми, които на нея ще й подействат като шут в корема. Друг мъдър човек със само една написана книга беше казал, че не е възможно да имаш верни социални ценности, ако нямаш верни личностни ценности, и Джин-Луиза собственоръчно се уверява колко тежко и непоклатимо точно е това. Кои и какви сме ние и въобще можем ли да бъдем такива без най-близките ни? За изборите, които ни се налага да правим, както и за това как да живеем с решенията, които не ни е било приятно да вземем. За вярата и доверието.

Тази книга не е за деца. Биха могли да я прочетат и да им хареса, но у тях няма да дръпне тези струни, които ги има у възрастните. Тя има по-силен ефект при хора, които дори и само временно са напускали родното си място и са оставяли възрастни родители или са изпращали близки хора на онзи свят. У децата тези струни още не са пораснали, а и не им е време.

Понякога читателите се чудим защо някои от най-гениалните произведения, родени от човешки ум, са останали самотни като авторите си. Защо този човек, който е показал, че има какво да сподели и умее да го напише, защо се е спрял? Вероятно много пъти отговорът е, защото в първата си и единствена книга този човек е разказал себе си - открито, без преструвки, без да спести нищо. Изповядал се е на страниците и повече нищо не му е останало. Някой ще се сети, че Харпър Ли е написала и "Да убиеш присмехулник", но трябва да припомним, че всъщност "И страж да бди на пост" е просто много ранна чернова на "Присмехулника". Толкова ранна, че след годините жестока борба с редактори и издателства, е останала като нещо самостоятелно, издадено днес въпреки волята й от алчни близки. А то не е различно, то си е пак същото - една разказана Харпър Ли.

Тези дни разгледах много нейни снимки, но най-много ми хареса тази. Направена е през 1960 от приятеля й от детинство Труман Капоти.

Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга.

***

Всъщност мистър Стоун си беше съвсем наред, само дето притежаваше всички необходими качества за дипломиран експерт-счетоводител: не харесваше хората, умееше да смята бързо, нямаше чувство за хумор и беше удивително тъп.

***

Часовникът на съдебната зала изскърца, напъна се, изпъхтя и удари часа.

***

Здравомислие, хумор и търпение бяха трите най-подходящи думи за Атикус Финч.

***

Мога да понеса да ме наричат всякак, стига да не е вярно.

Да убиеш присмехулник - Харпър Ли

Не искам да влизам в ролята на читателя, който изпада в неконтролируем възторг от детска книга, обяснявайки разпалено, как всички истини за живота са събрани в нея, затова ще напиша три неща, които според мен я определят най-добре - здрав разум, проста логика, майсторско изпълнение. В книгата няма скрити послания. Всичко е ясно като бял ден от началото до края, така както е ясен и простичък живота за главната героиня Джин-Луиза "Скаут" Финч, шестгодишната дъщеря на Атикус Финч - адвокат в град Мейкомб, Алабама. Градът не съществува реално, но става ясно, че това би могъл да е всеки малък град с много славно минало в Алабама. Действието се развива през 30-те години в Южните щати, където духът на Конфедерацията е все още жив, макар и малко посмачкан. Историята обхваща няколко години от детството на Скаут, брат ѝ Джем и приятелят им Дил, като разказът е от нейно име. Книгата предава едно много хубаво здравословно отношение към живота, което е присъщо за децата, без обаче да представя света твърде наивно. Смъртта, престъпленията и насилието не са спестени, но не се драматизират. Щедрата доза остроумие и превъзходният език правят от романа шедьовър. Най-впечатляващото за мен е как с простички изречения, Харпър Ли, успява да постигне максимален ефект. Книгата е пълна със забавни изказвания на героите. Не е възможно да се отегчите, въпреки че предполагате какво ще се случи. Удоволствието от четенето е пълно и ще искате да продължи безкрайно.

Колосаните  яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и след дрямката следобед, но въпреки това вечер приличаха на кифли, покрити с глазура от пот и пудра.

***

Малкият Чък Литъл се изправи.
- Оставете го да си отиде, госпожице - каза той - Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.

***

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност те представляваха един безкраен "Проект", който постепенно се приемаше "с единодушие" и за който щатът Алабама изхарчваше огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на "Групови действия". Това, което Джем наричаше "Десетичната система на Дюи", към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да сравня с други образователни системи.

***

Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В началото на лятото ме помоли да се оженя за него и после веднага забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем.

***

Изглежда, че шести клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди - опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка прилепнала на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак - заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъден днес, ако не ги бяха изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

***

- Защитаваш ли черни, Атикус? - попита го аз същата вечер.
- Разбира се. Не казвай "черни", Скаут. Грозно е.
- Всички в училище казват така.
- Отсега нататък ще казват така всички без един...

***

Независимо от нашия компромис, моято борба да не ходя на училище беше продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих 5 цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не могах да се заразя.

***

За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юристконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса - всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч.

Накрая искам да спомена с добро Бард, задето не са подменили думата "негър" с "афроамериканец", каквато напоследък е практиката по другите части на ЕС, а също и да ги поздравя за това, че преводът не звучи като изплют от Жужъл Транслейт. Това, разбира се, по никакъв начин не оправдава незнанието им за това, къде се пише "й" и къде "и".