петък, декември 17, 2010

Трафик – Майкъл Конъли

Жестока книга! Майкъл Конъли пак е прескочил всевъзможната конкуренция и ги е оставил да му дишат прахоляка. Вълнуваща, със загадки, изненади и обрати до самия край, който, ако си добър в реденето на пъзели, имаш шанс да сглобиш и сам. Но не разчитай много на това, защото най-вероятно Хари Бош ще се сети преди теб. Много му сече акъла. Не си срещал друг детектив, дето толкова качествено да подрежда фактите и да ги слепва.

Този път бях решил да чета с по-опознавателна цел. Отворих пред мен картата на Холивуд в Google Maps с имената на булевардите и магистралите, намерих си „Песента за метрото” на Колтрейн, която се споменава още на втора страница, и почнах. Бавно и с обръщане на внимание на детайлите, без да бързам. После се включи и Франк Морган с "Mood Indigo" от 1989.

Бош реши, че не познава нищо по-истинско от звука на саксофона.

На мексиканската граница има две градчета, едното е в САЩ, другото - в Мексико. Американското се казва Калексико, а мексиканското е Мексикали. От първите части на съответните места. Някога това може и да е било забавен експеримент. Сега са само тъжни места без собствен живот. Повечето хора минават транзит, но все някой живее и там.

После по някое време забелязах Зихуатанехо. Ти помниш ли го? Защото щом го срещнах тук сред многото други градове с мексикански заглавия и веднага ми се заби в мозъка като цветно кабърче. „Слънчево място, което няма памет.” Така го описваше Анди Дюфрейн. В тази книга обаче мексиканските градчета имаха много памет. Разни стари истории, които бяха предопределили съдбите на героите. Дали да бъдат светци или грешници. Quien eres? Правилният отговор е татуировка със символа на клана, грешният – скоропостижно погребение. Ако изобщо те намерят.

Историята пак е прекалено лична, отколкото се предполага за един детектив, разкриващ убийства. Пак беше с неподходящата жена, но в края се оказа, че май само времето е било неподходящо. Но Хари Бош си е като квартален пес – вечно подозрителен към мъжете и „обичлив” към жените - и предполагам затова читателите го харесват.

Не разбирам защо е нужно да се измислят нови заглавия на книгите на хората, като може чисто и просто да се ползват оригиналните. Какво му е лошото на „Черен лед”, та са го издали като „Трафик”? Цяла книга се говори за черния лед и после изведнъж...

Сега познавам булевардите и пресечките в Холивуд около полицейското управление, без да съм стъпвал там, но вече много, ама много ми се ще да ида.

На автобусните спирки седяха елегантно гримирани жени, които всъщност не бяха жени и не чакаха автобуси. (Булевард „Холивуд”)
***

На „Уестърн“ Бош сви на север и пред себе си видя мигащите синьо-жълти светлини на патрулни коли и ослепителните светкавици на телевизионни камери. В Холивуд такава гледка обикновено означаваше насилствен край на нечий живот или филмова премиера. Хари обаче не знаеше нещо да излиза за пръв път на сцената в тази част от града, освен тринайсетгодишни проститутки.

***

В банята до спалнята ваната бе мръсна, на пода лежеше четка за зъби, а в кошчето се търкаляше празна бутилка от уиски, чиято марка бе или прекалено скъпа, или прекалено евтина, тъй като Хари никога не беше я чувал. Подозираше обаче, че ще се окаже второто.

***

Плешивата му глава се бе покрила с петна от слънцето и бе набраздена вследствие многото неправилни решения, минали през нея.

сряда, ноември 17, 2010

Несъществуващият вирт – Георги Малинов

Всички инстинкти бледнеят пред бога на удоволствията.

Тази книга, появила се в края на 2010, изглежда като нещо ново, което авторът е сглобил от свои по-стари произведения (съответно от 2002, 2004 и 2005), а поводът може би е дългоочакваното създаване на еКниги – пряката връзка между автори и читатели. А може би не. Не че това има някакво значение, аз не бях чел нито едно от тях и сега бях тотално зашеметен от ударната вълна на качествения български постапокалиптичен киберпънк.

Парчетата в книгата са три – Вирт (повестта, в която издирваме тайнственият наркотик вирт в руините на следреволюционна София, Еврокон за дебют, 2003), Несъществуващият (много динамичен киберпънк с прелестна военна окраска и полунеочакван край) и Хакери на генома (разкошна високотехнологична история за ... хакери, които хакават геноми и създават ... живи същества с 47 хромозоми). Последната ми заприлича по нещо едновременно на Гибсънов разказ и на онази поредица хумористични истории за премеждията на руските учени от секретни институти след промените.:) И трите истории обаче са много приятни, увличат дори предубеден към жанра читател като мен и те карат да искаш още от същото. Всичко е написано изключително професионално и ... а бе просто са страхотни! 3 пъти ура за Жоро Малинов и да го дава все така!:)

Направи нещо за родината си – напусни я.
***
Q-снарядът стига до целта си и се пльосва върху бронята на субмайката като сурово кюфте на кухненски плочки. Изпразва де що гадости има по себе си и доволен се взривява. Субмайката ожесточено опитва да се измъкне. Пуска около себе си енергиен щит и се опитва да даде команда на елементите си за безпощадно съсичане и дълбока оран. Сиреч да превърнат всичко около себе си в радиус от стотина метра в първичен бульон. Само че кюфтето се е изплюло вече в софтуера на машината и всичките ѝ системи са обхванати от остра форма на скоротечна електронна множествена склероза.
***
Спомените се срутват върху мен като стари вещи от счупен тавански капак.

На всичкото отгоре книгата може да се свали безплатно и напълно официално от въпросната книжарница. В случай, че ви хареса, има начин да се върнете и да си я платите. Както направих аз.

пп
Това на корицата трябва да е Витоша с цвят на син камък. В повестта е станала такава заради киселинните дъждове след войните.

неделя, ноември 14, 2010

Търговска къща – Джеймс Клавел

Авторът безспорно си струва, някога неговият „Шогун” ме впечатли така, както са успявали малко други книги. Но тази книга ще заеме бележито място в този скромен блог по други заслуги – първата недочетена. А няма да я дочета, защото има съществен за моя вкус дефект. Прочетох стотици страници от нея и продължава да прилича на сериал с всички негативи за тази категория. Днес можем да обвиняваме само сериалите в бозявост, но някога е имало и такива романи.

Кое ме отказа:

  • Раздути диалози, които не служат за нищо друго, освен да придават обем.
  • Периодично преповтаряне на част от действието за опресняване.
  • Неспирно вкарване на нови и нови герои. Това май не е характерно за сериалите, но пак ме дразни.
  • Повърхностно прескачане от тема на тема без да се задълбочава в никоя от тях.
  • Всички герои, с изключение на изявено отрицателните, са млади, слаби, руси и красиви. И много богати.
  • Една тема от действието се обсъжда от всички, включително и от тези, които нямат нищо общо, обикаля се от сто места и развръзката се оставя за после. Някой друг път, неясно кога. И така 600 и кусур страници, а чух, че има и продължение.

Иначе темите са интригуващи, или поне така изглежда отстрани – могъщи хонгконгски корпорации, битки за власт, банки и борси, много пари, отвличания, съперничество между супер-мъжаги, кражби на секретни документи, ЦРУта, ФБРта и КГБта се прескачат едни други, опасна политика и контрабанда на ръба на Китай. Може и да звучи интересно, но така раздутото и разводнено изпълнение е изпитание за човешките нерви и аз не мога повече. Този начин на разказване не е за мен.

четвъртък, ноември 04, 2010

Човекоядците от Кумаон – Джим Корбет

Кумаон е област в северна Индия, която от север граничи с Тибет, от изток – с Непал, а човекоядците са тигри, които заради някакви необичайни обстоятелства са започнали да убиват хора, а не естествената си храна. Често пъти тигрите стават човекоядци, когато по тях е стреляно и тигърът е ранен, но не е доубит. От зле зараснала рана тигърът може напримр частично да окуцее и вече да не е в състояние да гони естествената си плячка. В началото на миналия век в тази област в Индия е имало доста такива тигри, които са издавили стотици хора. Местната власт се принудилаа да извика и наеме ловци, които да избият тези тигри, като най-прочутият от тези ловци е Джим Корбет. В тази своя книга в отделни разкази той описва ловът на всеки един от тигрите, които е бил натоварен да убие.

Книгата съм я чел и препрочитал няколко пъти и всеки път ми е много интересна. Това обаче не се дължи на писателските похвати или на стила на автора. Напротив, на много хора може би няма да им хареса как сухо обяснява, все държи да описва с точни факти каква е била ситуацията, колко високо дърво е имало там, на колко метра разстояние е било, по коя пътека се стига до него. Няма я художествената измислица. Има прости, но страхотно красиви и истински места, хора и събития. Има преследване на ранени тигри в джунглата, засади, дебнене по цяла нощ край някой труп. Има истории за обикновена човешка смелост и необикновено голяма такава. И има тигри, много тигри!

И един тотално нехарактерен за книгата цитат, който обаче много ми хареса:

Когато в Индия се срещнат непознати хора и искат да узнаят един от друг нещо по някакъв въпрос, те по стар обичай се въздържат да говорят по този въпрос, който ги е събрал – било случайно или нарочно, - до последния момент. Междувременно те си задават въпроси за частните и семейните си работи, като например дали сте женен и ако сте женен, колко деца имате, момчета или момичета и по на колко години са те, с какво се занимавате, каква ви е заплатата и пр. Въпроси, на които другаде по света едва ли биха ви удостоили с отговор, в Индия, а пък особено в нашите планини, се задават така просто и на всяка крачка, че на човек, който е живял с тези хора, и през ум не му минава да се обиди от тях.

вторник, ноември 02, 2010

Черното ехо – Майкъл Конъли

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.
— Не знам. Аз…
— Съвпадения няма.

Ужасно добър роман! Прекланям се пред майсторството на този човек да пише толкова увлекателно и да буди толкова емоции у читателя. Истински майстор! Чак съжалявам, че ми идват толкова малко похвални думи. Прочетете тази книга и ще се влюбите в начина на разказване на Майкъл Конъли. Също като мен.

Повечето писатели на криминални истории си имат любим детектив. Този на Конъли се казва Хари Бош. От ЕлЕйПиДи, Убийства. В един момент си мислех: При условие, че умовете на съвремените хора са промити с толкова холивудски криминалета и кой от кой по-успешни сериали, какво по-различно би могъл да ми каже този човек, та да ме заинтересува? Оказа се, че много.

От една страна детектив Хари Бош е много силен характер, интересен като човек, като история и като начин на мислене как да напредва разследването. От друга страна пък и самото действие е много напечено – започва с убийство, обран банков трезор, единственият свидетел беше заклан, а корените на аферата се протягат назад към Виетнамската война. На всичкото отгоре в разследването се намесва и ФБР в лицето на...:

Хари се обърна. Тя беше висока и стройна, с падаща по раменете чуплива кестенява коса, тук-там изпъстрена с руси кичурчета. Имаше вид на вряла и кипяла и може би малко отегчена, като се има предвид, че денят едва започваше, точно както изглеждат жените ченгета и проститутките. Беше облечена в кафяв костюм и бяла блуза с шоколадена западняшка фльонга. Хари проследи несиметричните извивки на бедрата й под сакото. Носеше нещо малко от лявата страна, може би „Рюгер“, което беше необичайно. Бош винаги беше смятал, че жените детективи носят оръжието си в чантичките.

Какво е ежедневието на Хари преди този случай?

„Алкохол и джаз — помисли си Хари, докато отпиваше. — Да спиш с дрехите! Ти си едно тривиално ченге, Бош. Разтворена книга.

После обаче въртележката го увлича и преди да се усети вече има налице един убит другар от фронта - тунелен плъх, един от онези откачалници, които влизат в тунелите под джунглата на виетконгците и собственоръчно прочистват района. За гарнитура се сдобива с вътрешно разследване срещу самия него и глождещото чувство, че зад това примитивно убийство има нещо по-голямо, което засега му убягва. И така обиден от безпочвени подозрения и психически изтощен „съвсем случайно” се оказва в апартамента на ФБР-ейката с ненатрапчивата хубост.

Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.
— Ако обичаш джаз — рече Уиш, — ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.
Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс.

Още тогава трябваше да се сетиш, Хари, глупако, както казваш ти - съвпадения НЯМА!:)

Много хора не спират да мрънкат как „навън” всичко им е уредено, а у нас, видите ли, няма пари за нищо. Затова ето една автентична картинка от полицейското управление в ЕлЕй, годината е около 1992:

В разгара на работния ден пишещите машини в оперативната бяха като злато. Участъкът разполагаше с дванадесет пишещи машини за тридесет и двамата детективи, това число механични и няколко електрически, които сякаш имаха нервни тикове и сами прескачаха редове или отмерваха по няколко интервала между буквите.
***
Малкото помещение беше по-населено и от детективската стая. Бюра и картотеки за пет мъже и една жена бяха натъпкани в стаята с размери на втора спалня във венециански апартамент.

По време на прочита си пусках „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс, а за тапет ми седеше „Нощни птици” на Едуард Хопър. И ще поседи известно време.

Тя го изпрати до вратата и го целуна, сякаш беше съпруга, която изпраща на работа своя мъж счетоводител.
***
Когато няма нужда да разговаряш, за да се чувстваш удобно, значи това е най-добрата компания.

понеделник, октомври 25, 2010

Малазанска книга на мъртвите. Лунните градини – Стивън Ериксън

Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество.
Татърсейл, "Лунните градини"

Увлекателна история за подготовката и завладяването от Империята на последните два свободни града на новия континент. Десетки планове се кроят и прекрояват, агентурни мрежи и професионални убийци се надцакват с арбалети по покривите на град, който е сякаш изваден от Ориента. Амбициите за власт на различни могъщи люде стават на пух и прах заради играта, която си устройват чрез тях разни богове – вселяват се, отселяват се и объркват всичко и всички, които са се надявали за поне малко някакъв ред и логика. Сбъдването на шансове „едно на милион” в 9 от 10 пъти си намира своето обяснение – шегичка на Опонн, боговете-близнаци, които отговарят за късмета.

В началото доста се подразних от това изобилие на богове, демони и какви ли не други свръхестествени чудовища, които се прескачаха по страниците и определяха посоката на действието. Едно, че не обичам детерминизма, а и не е честно да разказваш заплетени истории и винаги да имаш удобно извинение за измъкване с позоваване на паранормалните способности на героите. И така първите 100-200 страници. После Ериксън реши да обърне внимание на повече детайли за перипетиите на човешките персонажи, а пък и аз вече претръпнах на всемогъщи магове и нахални богове и продължих да поглъщам страниците без други особени проблеми.

С тази книга епичното във фентъзитата придобива ново измерение. Финалната битка във Властелина и клането при бродовете изглеждат като игра на баскет на един кош. Можеш да различиш отделните персонажи, отделни двубои. В битките на Малаз всичко се случва в по-големи мащаби, жертвите са в хиляди, десетки хиляди. Взводове, роти, отделения, команди. Атаката на крепост отнема години. Три години хора живеят в тунелите, докато подкопават стените. И всичко това се ръководи от волите на шепа хора (и десет шепи богове).

Има много магия, ама наистина много. Това сигурно е най-магьосническото фентъзи на света. Мечовете са малко, но пък са все уникални, старинни, изковани от изключително рядък метал по изгубена от хилядолетия рецепта. Много ефикасни и винаги кървави.

Доста сложни религиозни системи, гилдии, касти. Човек почва да се обърква кое беше име, кое секта, кое пост във властта, кое е раса, кое географско място. Ако изобщо е успял да се оправи.

Пътуването, на което ви праща Майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Лабиринт на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача.

А?!? Може би това ме бъркаше най-много и то ще ме спре да чета следващите томове. А съвсем отделно, че имаше много важни елементи, които така и не разбрах. Като например Лабиринтите, с които си служеха магьосниците кажи-речи на всяка страница. Здраве да е.

Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият.
***
Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

Други за същото.

сряда, септември 29, 2010

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария

Тегава работа. Томчето го издирвах заради един разказ от Волфганг Йешке, за който ми беше подсказано преди време в коментарите. Казва се „Кралят и майсторът на кукли” и е едно от малкото неща, които си струват. Пътуване във времето с неизменно свързаната с това врътка, че трябва много да се внимава с причинно-следствените връзки, когато пипаш нещо в миналото. Хареса ми идеята за поставяне на „пломби” назад във времето, за да се блокират някои важни участъци, които не е добре да се променят.

Сред последните разкази имаше истории (Йорг Шпилман – Убийствени сънища, Петер Щатшнайдер – Спиране на времето), които ми напомниха на мотиви от Генезис. Някой зацикля в „сън”, друг трябва да влезе при него и да го изведе. Или пък конструирането на специален сън, записването му и употребата му след това за военни цели. Не беше точно същото, но приличаше, и понеже филмът ми хареса, та и разказите ми оставиха приятно впечатление. Може и Кристофър Нолан да ги е чел.:)

Тонът на останалите ми звучеше леко наивен, престорен и безидеен като в сума други подобни централно- и източноевропейски бози от същото време. Накратко – фалшив. Сякаш са подражавали на някой, само за да може да се каже, че, видите ли, и ние пишем фантастика. И у нас си имаме достатъчно такива самодейни автори. Имаше и някои откровено груби истории, които дори са замислени да бъдат гадни. Кому е необходимо? Не може ли да се наслаждаваме на нещо весело и оптимистично, вместо да четем за мъчителната смърт на търговския агент Грегор, който се превърна в хлебарка (Франц Кафка - Преображението) или за идиота, чието хоби беше да събира записи на предсмъртни стонове (Ерих Фрид - Правото на глас)? Ами онзи, който ядеше хора в кухата колона за афиши (Петерфон Трамин - Канализационният съветник)? Психопати!

Дочух, че и другите подобни сборници с фантастика на разни далечни народи са били също толкова посредствени и мисля да си остана в прелестно неведение по въпроса. Не знам дали цялостният ефект се дължи на подбора на съставителя (Любен Дилов, чието творчество аз лично не харесвам особено), или просто толкова си могат хората.

четвъртък, септември 23, 2010

Туп! – Тери Пратчет

Особеното този път е това, че след години суша от ИК "Вузев" успяха да изкарат нещо, което не нагарча. Истинска хартиена книга от Пратчет на български! Преводът, срещу който предния път всички толкова мрънкаха, си е съвсем нормален (на мен ми хареса дори и онзи момент с Гроздеберито:), самата история не блести кой знае колко, но пак има загадка, напрежение до последния момент на разкриването и обичайните пратчетски смешки. Имаше някои прозрения като това за умопомрачителната танцьорка на пилон, която се пада приятелка на Ноби (на Ноби!!!), и за четенето на приказки на невръстния отрок на Сам Ваймс.:) Последното го разбирам много добре в смисъла му на нещо, което си обещал да вършиш и след n на брой повторения то започва да се превръща в ритуал и ненарушимо табу.

Разбира се, за пореден път почти всички ме превариха с точни коментари по темата.

- They have dwarf bread?
- I'm afraid so.

- Isn't it illegal to give that to prisoners?!

***

No excuses. No excuses at all. Once you had a good excuse, you opened the door to bad excuses.

***

- Certainly we need to talk to you, said Carrot. Do you want a lawyer?

- No, I ate already.

четвъртък, септември 02, 2010

Прозрачните витражи - Сергей Лукяненко

Трета и като че ли последна част от така любимите ми истории за Дълбината. Пак се убедих колко майсторски разказва Лукяненко, така ти влиза под кожата, че не можеш да оставиш книгата. Това парченце беше кратичко и като че ли повече за приключване на темата, но все пак...

В Дийптаун направили затвор. И тук възниква логичният въпрос – какъв е смисълът да правиш затвор в мрежата? Та там е като изпитателна площадка за всевъзможни авантюристи, на тях първата им работа ще бъда да намерят начин как да си влизат и излизат от този смехотворен затвор както си поискат? Някакви такива въпроси се въртят в главата на главната героиня Карина, инспекторка, която е пратена там на проверка. (Много ми е интересно, когато писател успее да направи достоверен женски образ и обратно –> писателка – мъжки.) Намесват се секретен експеримент, пробити защити и разбира се – дайвъри. Има и от така приятните моменти, които са се случвали на всеки, но сега са предадени от Лукяненко така, че да имат подтекст конкретно свързан със сюжета. Например – като малък редиш пъзел, много голям и много труден. Редиш го дни и дори седмици. Нареждаш го целия и се оказва, че ти липсва едно парченце. Само едно и е някъде в средата на картината. Това парченце така и не се намира, но никога няма да го забравиш, цял живот, лично гарантирам. И Лукяненко като изключително умел майстор вплита такива познати всекиму носители на някакви трайни емоции в нещо по-голямо като вълнуващ роман за Дълбината, за да ги експлоатира за собствени цели. Нещо подобно съм забелязвал при Стивън Кинг, макар по този начин той да дърпа по-често струните на страха и напрежението, а руският му колега да си позволява да извиква и по-нежни чувства. Руска душа, какво да го правиш. Може и да греша, но подозирам, че затова и в западния свят няма да го разберат и оценят по достойнство.

Шофьорът заобикаля камиона. Приближава се към децата, поглежда ги, вади смачкан пакет „Прима“, пъха цигара в устата си, но забравя да я запали и крещи:
— Бип! Бип бип ваш’та мама! Да ви бип! Бип!
Може би се е досетил къде е камерата. Може и да е случайност — но той гледа право към нас.
— Бип! — злобно казва Томилин. — Кой бип е включил звуковият цензор?
— Но това е общо изискване за всички държавни учреждения! — оправдава се Денис.
Шофьорът е изпуснал цигарата и вади друга. Сяда на асфалта и запалва, гледайки носещите се за никъде велосипедисти.
— Махнете… това. — нарежда Томилин. — Карина, моля за извинение.
— Бип. — казвам аз с усмивка. Именно „бип“ исках да кажа.

неделя, август 29, 2010

Доклад на малцинството - Филип Дик

„Наличието на мнозинство логически предполага наличието на малцинство“.

Това е новелата на Филип Дик от 1956та година, по блед мотив от която е направен страхотният филм "Специален доклад" (2002) с Том Круз в главната роля. Като за филм опростеното заглавие може и да върши работа, но за новела не става по никой начин. С каква дума ще обясним другите доклади, тези на мнозинството, защото те бяха не по-малко важни?

Общото между двете се оказа май само идеята за предпрестъпленията. Някога в бъдещето след англо-китайската война, когато човечеството вече живее на няколко планети, хората на Земята откриват трима идиоти, които макар и да са тотално непригодни за нормален живот, всички имат едно много важно качество - виждат на кратка дистанция напред в бъдещето. От полицията успели да създадат нужната техника, която да пресява виденията им и да издава "карти" с присъди на хора, които в най-близко бъдеще са щели да извършат престъпление. Арестите се случват преди престъпленията и така обществото заживява в един блажен свят без насилие. До момента, в който създателят на цялата precrime-система не получава от машината карта, на която пише неговото собствено име, че даже и името на жертвата (напълно непознат човек), която ще убие. От тук нататък в творбата на Филип Дик (и за разлика от тази на Спилбърг) играта е да се открие каква е логиката на събитията, кой е прав, кой лъже, има ли предопределеност и можеш ли да откажеш да извършиш нещо, което гадателите на бъдещето казват с вот двама на един, че ще извършиш. Решава логиката, също като в разказите на Айзък за законите на роботиката.

Много приятно за четене и слушане, а разликите с филма го правят още по-интересно, защото и до края не знаеш колко голяма точно ще бъде разликата.

петък, август 27, 2010

Диамантената ера – Нийл Стивънсън

„Добродетелта е коренът, богатството е резултатът.“

Роман, за който казват, че е за епохата след тази на киберпънка. Югоизточна Азия е все така бурна и размирна, само че за разлика от при Гибсън, сега интересното е в Китай. Там се раждат най-новите нанотехнологии, които не са екзотика, а ежедневие – храната, дрехите и въобще всичко от първа необходимост се произвежда от Синтетичните компилатори. Историята се точи десетина години, през които различните сюжетни линии на заговори, революции, улична престъпност, благородници на бъдещето и семейни драми все някак успяват да се срещнат. Картинката прилича на дърво, което постепенно разглеждаме от най-тънките му клончета надолу към ствола. Отделните линийки се срещат и обединяват, кои по-рано, кои по-късно, докато накрая не остане само една, най-важната. Тя е подплатена с големи количества конфуциански размисли на двама от героите, които придават на това пътешествие към корена изисканост и правят купищата информация за бъдещето по-лесно смилаеми, когато ги пречупиш през оптиката на късите универсални мъдрости на Учителя. Момиченцето, което е вербувало вниманието ни от самото начало, успява да се превърне в истинска главна героиня с всичките и полагащи се права, бонуси и негативи. Нейната приказна епопея завършва с нещо, което напълно подобава на ценностите от приказките и пак подобно на тях оставя много важни второстепенни въпроси без отговор.

Нийл не се помайва особено много, когато реши, че действието му е заорало. Веднага насипва достатъчни количества секс и насилие, за да върне вниманието на читателя от буренясалия черен селски път обратно на магистралата без ограничения на скоростта. Демек – по-голямата част от книгата се чете много бързо, но има моменти, които те приспиват с половин страница. Изглежда в книгата са събрани повече неща, отколкото може да побере един роман, без да се разпокъса на несъбираеми парчета и да озадачи читателите си. Има изобилие от подтемички, за които си викаш: Е, това пък за какво му беше?

Книгата ми се вижда по-слаба като идеи и начин на поднасяне от „Снежен крах”, но може и да ми се е сторила такава просто защото не е засегнала темите, които са ми по-интересни.

Конфуций е голяма работа.

Няколко цитата за схващане на атмосферата при Ел.

И няколко от мен:
Увеличаването на знанията е коренът на всички други добродетели.
***
Беше почеркът на възрастен човек, който разбира превъзходството на гравитацията над всичко останало и който - след като е установил границите на собственото си достойнство - предава повечето от посланията си посредством нюанси.
***
Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за пръв път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.
***
Такова облекчение е да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.
***
В една епоха, в която абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта.

сряда, август 25, 2010

Човекът, който се усмихваше - Хенинг Манкел

Хенинг Манкел е особен автор - възрастен, може би вдетинил се до наивност идеалист, който дори присъстваше на борда на един от корабите от злополучната флотилия турски кораби, която опита да пробие израелската блокада около Газа заради едната медийна популярност. Но въпреки това изглежда по някакво стечение на обстоятелствата се оказва много добър продавач на стоката си. Една страхотна статия за Манкел и немските екранизации на романите му тук.

За феновете на Манкел казват, че обичали тежката меланхолия на шведските детективи, техните пороци и невротични изблици. Комисарят Курт Валандер привличал най-вече с човешките си недостатъци. Защото той всъщност е един тъжен, застаряващ и леко алкохолизиран комисар, който работи до пълно изтощение.

Хенинг Манкел разказва бавно, мудно, меланхолично. Героите в романите му често са тъжни и на ръба на отчаянието. Разказва простичко, в престъпленията, които описва, няма нито нещо изобретателно, нищо особено кърваво. Та нали обикновено това привлича читателите? Защо тогава тези делнични криминалета се радват на такава огромна популярност? Защото героите са близки на шведската и немска публика? Защото създават тръпка на надвиснала опасност дори там, в най-подредените европейски държави? Аз поне не знам.

А историята този път е за нелегална търговия с човешки органи за трансплантации на черно. Почеркът при първите три жертви е доста странен - с №1 е инсценирана автомобилна катастрофа, №2 просто е застрелян трикратно от упор, а №3 получава противопехотна мина заровена сред розите в градината й. Изящество и почти забележима последователност в стила.

Не знам за другите фенове, ама на мен не ми хареса особено.

сряда, август 18, 2010

Големият удар – Пол Ердман

Money can buy anything.

Когато политиците на грамадна страна като Щатите решат да променят курса злато/долар заради някакви си свои вътрешни нужди и съвсем случайно информацията изтече до ушите на няколко спекуланти от различен мащаб, плановете излизат от контрол и времената стават мноого интересни. Романът е една изящна история за това как се печелят много-много пари за много-много кратко време. Още за това как обикновено малките играчи отнасят негативите от играта си с големите. За това как хората от часови зони +2 и нагоре рядко оставят възмездието в ръцете на съдбата. Или по-скоро това са нещата, които ми харесаха на мен. Защото всъщност това е история за банки и финансови операции.

Самият Пол Ердман (името е достатъчно еврейско, нали?) не ги разказва току-така тези клюкини от кухнята на швейцарските банки и неговото не са просто красиви приказки за халифи, валути, злато и затвори. Бил е президент на швейцарска банка през 60те, която обаче успява зрелищно да фалира след спекулации със сребро и какао. За голяма изненада на роднините му от родния американски континент, в Швейцария той е обвинен, осъден и пратен в затвор. Полежал там осем месеца, след което го пуснали под гаранция, при което първата работа му била да хване самолета за Щатите. Естествено, получил допълнителни няколко години към присъдата, но така и повече не се върнал в Швейцария, за да благоволи да си ги излежи. Отвъд Голямата вода го ударил на писателство и се превърнал в най-голямата звезда на фронта на финансовите трилъри.

Холандия? Опитахме и там. Условията не са лоши. Но хората са тъпи и коварни. Холандецът се ражда с мошенически инстинкт, който се утвърждава с възрастта. Пробвахме и при французите. Твърде сложно. При германците. Прекалено германско.
***
Финансовата паника е интересен процес. Като никое друго събитие измъква на повърхността плъха, скрит в човешката природа.

Много приятна книга, на която си струва човек да сипе малко морски пясък между страниците.

петък, юли 16, 2010

Шапка от небето – Тери Пратчет

Отново покъртително добър превод от de Cyrvool, да е вечно здрава клавиатурата Му! Всеки е наясно какво самоубийство е това да се превежда Пратчет, а той за пореден път се е справил блестящо. И няма такова нещо като „непреводима игра на думи”, всичките му са удачни.:)

Това е втора книга за Тифани. След като в първата наби Кралицата на феите с тиган, сега беше пратена да чиракува и трябваше на чужда територия да се бори с роилник, за който всички знаят, че не може да бъде убит. Нак Мак Фийгъл помагаха самопожертвователно (те нали само така могат), а накрая дори Баба Вихронрав удари едно кокалесто рамо.

Добра, много добра, Пратчетска.

Кръг от тишина последва Тифани и мис Тик надолу по пътеката, защото нещата, които обикновено шумолят из плетищата, гледат да са много тихи, когато наблизо има Нак Мак Фийгъл.
***
Не е лесно да говориш с някой, който не престава да внимава. Това направо те скапва.
***
Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:
1. Открадни си малко хартия.
2. Открадни си молив.
За нещастие това не стигаше.

- Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.
***
Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително когато рекат да се омъжат и която като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече”.
***
Винаги се изправяй срещу страховете си. Носи си достатъчно пари, но никога твърде много, както и малко канап. Дори когато вината не е твоя, отговорността е твоя.
***
Ако вземеш да се превъзбудиш и да се развикаш и да удариш козата (при което да си удариш ръката, защото то е все едно да зашлевиш чувал със закачалки).
***
Те се спогледаха. Това беше безумен, отчаян план, много опасен и рискован и изискващ неимоверна сила и смелост за да сполучи.
А щом като се постави въпросът по този начин, [Нак Мак Фийгъл] веднага се съгласиха с него.
***
Мястото й си беше на Варовитище. Всеки ден тя казваше на хълмовете какво са били. И всеки ден те й казваха коя е тя.
***
- Вие да не би да я шпионирате... исках да кажа да не би да я наблюдавате през цялото време? – леко се поужаси г-ца Здравомислова.
- Епа да, - подтвърди безметежно Роб Секигоопрай – Ма не и у кенефо, оно се най. И у спалнята й също оно станá по-мъчно, оти она е запушила доста от фугите, кой я знае оти.
- Изобщо не мога да се сетя защо ли, - вметна предпазливо г-ца Здравомислова.
- И ние не мо’ем, - кимна Роб – Викаме си дека мо’е па да е, да не й дуе течение.
***
- Как че я освестим големата бабаяга бре? - зачуди се Голем Йън.
- Чувал съм, дека требе да й се тури чутурата между нозете, - рече неуверено Роб.
Прост Уили въздъхна и си изтегли меча:
- Я викам дека туй е мънечко драстично, ма само некой да ми я държа да не мърдоли...
***
- Тогава защо с мис Тик ме изпратихте при нея? - поиска да знае тя.
- Защото тя обича хората, - отговори старата вещица крачейки бързо напред - Грижа я е за тях. Дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците и за онези идиоти, които се отнасят с нея като с някаква слугиня. Ей на това му викам аз магия: да виждаш всичко това, да се занимаваш с всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото болка смогнеш, утешавайки ужаса им, грижейки се да си тръгнат леко по пътя... а после да ги измиеш, да ги спретнеш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти и да изпере след него, а това, да ти кажа, не е задачка за слабонервни, и да продължиш да бдиш и следващата нощ до ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш вкъщи да не можеш да поседнеш и пет минутки преди да довтаса да тропа на вратата ти с гневни викове някой мъж, щото жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори, а ти да станеш, да си вземеш торбата и пак да потеглиш на път... Всички го правим това, всяка по свой си начин, а тя го прави по-добре от мен, ако си сложа честно ръка на сърцето. Това е основата и сърцевината, душата и средоточието на вещерския занаят, това е то. Душата и средоточието! - Госпожа Вихронрав заби юмрук в дланта си подчертавайки с по един удар всяка дума - Душата ... и ... средоточието!
***
Сигурна съм, че можех ... да се оправя все някак си, да спестявам...
- Живеем в нечестен свят, детето ми. Радвай се, че имаш приятели.
***
БААЛОНЧЕТООООО!”, което беше традиционният звук на мъничко детенце, току що научило, че с балоните, както и с живота като цяло, е много важно да знаеш, кога да не му отпускаш края. То балоните за друго не стават, освен да учат малките дечица на това.
***
- Сбогом... Артър.
Тя почувства, как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети - тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха - но той бавно се заплъзга през черния пясък.
- И да пукнеш дано и да се не повратиш! - изкрещя след него Роб Секигоопрай.
***
Не са важни вещите. Хората са всичко.
***
Защо да си тръгва? За да се върне пак тук. Така че да може да види мястото откъдето е тръгнала с други очи и в нови разцветки. А и хората виждаха нея по нов начин. Да се върнеш откъдето си започнала, не е същото като никога да не си заминавала.

понеделник, юли 12, 2010

Още един глупак - Джеймс Хадли Чейс

Не го познавах Чейс. Май съм чел 1-2 неща, но не помнех нищо. Заради американското действие в романа реших, че и той е американец, макар от постройката да лъхаше на нещо като леко осъвременен Едгар Уолъс.

Основната идея беше плоска – да се инсценира отвличането на дъщерята на един милионер и откупът да се подели между организаторите, включая въпросната дъщеря. Ето, още от самия замисъл се вижда, че нещо няма да се получи както е замислено и аз нямах търпения да видя какво точно.

Хареса ми как дребни случайности могат да оплескат всеки не особено законен план за забогатяване. Има ли дори минимален шанс нещо да се обърка, тогава да знаеш, че с гаранция ще се случи точно на теб и то точно когато най не трябва. А на всичкото отгоре тези дребни и непровокирани вредни случайности все едно се търсят една друга като капки живак и започват да се окрупняват в големи проблеми. Като да се окажеш с труп в багажника, счупена скоростна кутия и двама военни, които напират да ти разбият ключалката на багажника, ако не го отключиш сам. А ти си невинен като... абе няма значение като какво, щом в щата има смъртно наказание за отвличане.

Хубава книжка, лека, настройва те към съпричастност към глупаците от рода на главния герой. Чете се за отрицателно време. Филмът „Палмето” (1998 с Уди Харелсън и Елизабет Шу) е направен кажи-речи дословно по книгата, може затова историята да ви звучи познато.

Представете си само разликите на оригиналната корица с българската: ярки цветове привличат погледа, автор с име Chase и заглавие „Just Another Sucker”! Е как да не си я купиш? Би била перфектно четиво, ако си английски аристократ и си хванал влака, за да идеш на гости в провинциалното имение на твое другарче от училище, но пък може би става и за нещо като отегчителен презокеански полет или спокоен августовски плаж.

Няколкото думи за Чейс в нашата блогосфера може да се видят ето тук при Алвин.

сряда, юли 07, 2010

Дълбокият тил – Борис Полевой

Много приятна книга, направена на отделни епизоди за приключенията на различните герои като в хубав сериал. Уж историята е за дълбокия тил, но всъщност вътре самата война е малко и то в съвсем непосредствена близост. Има доста комунистическа пропаганда, но когато човек е свикнал четейки да филтрира информацията, това не само не пречи, ами и придава достоверност. Има достатъчно много смърт, за да е страшно, и все пак тя не е показна и кървава, за да няма гротеска и светотатство. Просто е максимално тъжна и объркваща. По-страшна за мен беше не самата смърт на някои от героите, а това как оцелелите им роднини приемаха всичко. Потъгуват, скъсат си сърцата, загубят желание за живот и... после пак се мобилизират някак си и продължат да оцеляват.

Отвътре на пръстена на древния цар Соломон пишело: „Всичко минава”.

Същевременно има много и най-разнообразна любов, даже повече отколкото може да се очаква в книга за войната, и все е в семейството на главните герои Калинини. На родителите към децата им, на фанатизираните партийци и манията им за още и още продукция в местната текстилна фабрика, на веселата медицинска сестра към болните, на комсомолката към германеца, на бащата с издавеното семейство към случайно срещнатото сираче, на ученичката към писмата на непознатия фронтовак, на партийната секретарка към мълчаливия работник. Всички са искрени и всички се раздават от сърце. Все е на хора към други хора, плюс тази на всички тях към родината им. Сега звучи странно, когато националните държави вече уверено са се запътили към миналото, но в тази книга изглежда нормално и естествено. Може би чрез патриотизъм са си наваксвали това, което им е липсвало при отказа от религия, знае ли човек. Но руснаците са си странни хора, широки души.

Препоръчвам да се чете бавно и полека, за да не се пропуснат многото смешки.:)

Зенитните оръдия лаеха като глутница хрътки, които гонят вълк.
***

Но ако знаехте колко е трудно да се напише достоен отговор на млад човек!
***

Всичко на света се мени: хората стареят, парите губят цената си, красотата минава, едно е трайно – майсторството.

***

Открай време хората, които желаят да съобщят по-деликатно нещо тежко, причиняват излишна болка на ония, които искат да опазят.

***

... идеята на този филм ще е да покаже на целия свят как съветските хора през военните дни коват оръжието на победата в дълбокия тил.
- Но ние не ковем оръжието на победата, ние тъчем платно за долни гащи – счете за свой дълг да уточни Галка.

***

Риданието на сирените едва се чуваше сред отсечения лай на оръдията.

сряда, юни 23, 2010

Моята библиотека, нашата библиотека

Вярвам вече всички са разбрали, но да обърна внимание и аз, защото въпросът е много важен. ГДБОП явно си няма друга работа и си играе неясно на какво, но като резултат "Моята библиотека" на Борислав Манолов и още много други благородни люде, беше атакувана и спряна.

Едва ли има нужда да обяснявам, показвам с примери и доказвам безценността на "Моята библиотека". Там хората напълно доброволно и безкористно полагат огромни усилия за създаването на нещо толкова голямо и стойностно. На което беше отговорено с полицейщина, поръчана от "асоциация българска книга", които умишлено понижавам в чин и букви. В прелестно издържан хумористичен стил антимафиотите обобщават действията си така:

Служители на ГДБОП пресякоха нелегално разпространение на книги в интернет пространството. Операцията на служителите от сектор “Компютърни престъпления и интелектуална собственост” в ГДБОП е проведена под прякото ръководство на СРП, срещу шестчленна група е образувано дознание.
Успешната операция по пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, е проведена от спецполицаите от сектор “Компютърни престъпления и интелектуална собственост” в ГДБОП, под прякото наблюдение на СРП.
Акцията е реализирана след разследване по сигнали на ощетени - Асоциацията “Българска книга”, Съюзът на преводачите в България и редица издателски къщи. В хода му е установена шестчленна престъпна група, която действала при строго изградена йерархия и функции от различни градове в България. При предприетите действия на покрив на обществена сграда в София антимафиотите открили сървъра, на който е поддържан интернет сайтът. Сървърът бил поставен в специална кутия и по този начин достъпът до него бил затруднен. Разследващите установили, че “виртуалната библиотека”, от която се теглели пиратските литературни произведения, е укрита в помещение на печатница в София В хода на претърсванията са иззети сървъри и компютърни системи с пиратското съдържание.
Всеки месец престъпната група добавяла над 600 нови заглавия на книги от български и чуждестранни автори, речници, учебници и др. По данни на спецполицаите, чрез нелегалния сайт, който е действал повече от две години, са нанесени щети на българската култура и книгоиздателска дейност за милиони левове.
Това е поредната успешна операция на ГДБОП в изпълнение на Стратегията на МВР и плана за действие, приет от “Съвета за защита на интелектуалната собственост” към Министъра на културата на България, за ограничаване на интелектуалното пиратство.

Обикновени лъжи и популистки тон.
Съвсем очаквано обаче истината е друга. Разсъждения за нея може да прочетете при Енея, Дани, Калдата, Иденти, 1 facebook група, 2-ра facebook група, Марфиета, Крокодила, Григор, Пейо, Катрин, Виктор и още много други нормални и разумни хора.

Някъде беше спомената идея за бойкот на издателите, провокирали случилата се глупост. Аз се включвам напълно съзнателно и отговорно и няма да си купя нито една книга от тях, докато не си поправят грешката и публично не помолят засегнатите да ги извинят. Не съм наивен ученик-идеалист, аз спокойно мога да мина без техните книги, но ми е чудно те без нашите пари как ще карат. Щом "Моята библиотека" им е такъв трън в очите и пречка в бизнеса, хайде да видим сега как ще скочат продажбите им, след като успешно се разправиха с нея.

И една весела и много бърза реакция, от която ми се насълзиха очите от умиление тук.

пп
Към бойкотираните издания мисля да включа и медиите, които отразиха с поощрително-назидателен тон успешната акция "Читателите". Няма да толерирам псевдо-журналисти, които не си проверяват източниците. Това е важно, защото има много хора, които на са и чули за "Моята библиотека", но им се промива съзнанието и им се създава грешна позиция. Истина е само това, за което се говори. Това, за което се мълчи, се забравя. Затова говорете и разказвайте на всички познати, които четат. За останалите вече съм се отказал да мисля.

сряда, юни 09, 2010

Ерик – Тери Пратчет

Изумително скучни неща като „Фауст” и Троянската война, глупостите на Данте за ада, откриването на фалшиви Индии, творенето на светове и куп други популярни митове и легенди (които е логично човек да е успял да намрази стабилно и от сърце още в невръстна училищна възраст) могат да бъдат осмени като едното нищо. Достатъчно е с тях да се заеме Пратчет.

Този сектор от Света на диска е издаден през далечната 1990, аз го четох 10 години по-късно и ми се струваше, че Ринсуинд ми е най-малкото състудент. Сега, след още 10 години, откривам други забавни моменти. Номерът в много от смешките на Пратчет е, че трябва достатъчно добре да познаваш това, с което се подиграва, за да схванеш иронията в пълнота. А в този случай никак не е трудно, защото всичко малко или много е било част от задължителната учебна програма. Забавно беше.:)

Поли иска континентче.
***

В джунглата на централен Клетч действително има изгубени кралства на тайнствени амазонски принцеси, които пленяват изследователи от мъжки пол, за да ги подложат на специфично мъжки задължения. Последните са действително буйни и изтощителни и жертвите без късмет не издеянват дълго*.

[* Става така, защото задължения като да поставяш щепсели, да ковеш рафтове, да проверяваш странни шумове по таваните и да косиш полянки постепенно могат да износят и най-здравия организъм.]

неделя, юни 06, 2010

История с кучета – Андрей Гуляшки

Вътре има три отделни истории. „История с кучета” е за агента, който изнасяше държавни тайни от конструкторския отдел на н-ския военен завод (намиг). Изнасяше всъщност съвсем за кратко, докато в дирите не му влезе нашето момче. „Открадването на „Даная” разказва за периода на Авакум в Рим, където той небрежно решава случая с откраднатата от музея „Боргезе“ картина на Кореджо за нула време и също така за резил на целокупната италианската полиция. „Последното приключение на Авакум Захов” пък е един достоен завършек на кариерата на толкова необикновен детектив. Откраднатият смъртоносен вирус е намерен, виновникът – заловен, а Авакум мистериозно изчезва от една експедиция в планините близо до китайската граница.

Чак в края на книгата ми дойде на акъла нещо съвсем очевидно. Паралелът между старите ергени Авакум Захов с неговия хроникьор ветеринарният лекар Анастаси Буков и Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Елементарно, нали? Пародията е страхотна и несъмнено търсена, но аз просто бях толкова заплеснат по приятния стил на разказване, детайлната криминална загадка и странната дедуктивна личност на Авакум, че дори за миг не се усъмних. Явно съм способен да взимам насериозно дори такива леки и забавни четива.

Чак сега виждам какви цитати са ми направили впечатление. Странно е, но всичките започват с „човек” и пак всичките ми станаха много лични. Всеки по различна причина.

Човек се чувства по-сигурен, когато чувства едно рамо до рамото си.
***
Човек, като стои дълго време на едно място и на една работа, започва да се вкисва!
***
На изпроводяк човек или забравя „най-важното”, или го казва по два и три пъти без да усети. На раздяла „везните” не работят редовно, така е било от незапомнени времена, откакто се е родило вероятно приятелството.
***
Човек звучи гордо, но от човек може да се очаква всичко.

Последното е любимата фраза на Авакум, която много обича да повтаря.

петък, май 28, 2010

Линията на бляновете – Сергей Лукяненко

Всеки път се изумявам колко е голям Лукяненко. Феновете могат да хвалят като цяло всякаква продукция от любимите им писатели, обаче този наистина е нещо феноменално.

Изградил е много богат свят, който въпреки това е много лесно да бъде приет за ежедневна даденост. Множество раси, всяка със специфичните си особености, историята на епичната Смутна война. В центъра на действието е една революционна технология за безсмъртие (която работи само ако редовно си плащаш абонамента, разбира се), която една шантава раса е продала на един единствен човек за символична сума. Всичко това обаче леко избледнява и остава като обосновка и страховит фон, когато Лукяненко ни хвърли в боя и преследването. Изключително зрелищна работа! Напълни ми се душата с кеф и чак преля! Детайли в битките, в подготовката, в оръжията. Направо страхотия!

А иначе най-общо историята е, че на един наемен телохранител е обещан вечен абонамент за аТан (това е услугата за възраждането на човек, ако случайно му се случи случка и умре), ако заведе невредим сина на собственика на корпорацията до една не особено далечна планета. Звучи просто и безопасно, но пътят им беше осеян с много, ама много трупове, а нашето момче даде всичко от себе си, за да не спира да увеличава бройката. И нещата не приличат изобщо на плосък уестърн, а по-скоро на сайбър пънк с допинг. Или по-скоро напомпан до козирката с допинги. Има изобилие от бойни серуми, активни брони и какви ли не други фантастични военни технологии и дори една баба ветеран-терористка, която не се е оттеглила напълно от активна трудова дейност.:)

За мен начинът, по който пише Лукяненко, е образецът за съвременна фантастика. Неустоим и може би недостижим.:)

пп
И не на последно място, големи благодарности към Мишев, който ме уреди с книгата.:)
пп2
С една седмица закъснение се сетих, че си бях отбелязал места за цитиране:

Големите неприятности често започваха с дребни формалности.
***
Легни в Основата и си почивай -
за размисъл ще имаш време.
Бил си един, сега си много,
и заздравил се е светът...

вторник, май 25, 2010

Терминален експеримент – Робърт Сойер

Робърт Сойер има много приятен начин на разказване. Забелязал съм и у други „млади” американски автори (сещам се за Дейвид Брин, Нанси Крес, Стивън Кинг, разбира се), че така умело смесват личната история на героя с фантастичното допускане, че правят сместа изключително интересна за четене. Някакви такива похвати от приложната психология. Личната история те привлича да я следиш със сърцето си от човешката й страна, а фантастичната те предизвиква, защото умът не знае, а му се иска да допусне какво ще се случи. Така хем не ти е чуждо това, което ти се разправя (нали са хора с обикновени проблеми като мен и теб), хем са поставени в необичайна ситуация, с която човечеството не се е сблъсквало. Това последното го казвам с намигане към всички неориентирани, които си въобразяват, че всичко в световната литература отдавна вече е казано и написано.;)

Личният трус тук е свързан с изневярата на жената на главния герой и най-вече с последиците от това. Нещо, което е странно и необяснимо и за двамата, и за което пак и двамата ужасно се измъчват. Фантастичното пък е записването на човешкото съзнание в електронна форма. А щом веднъж едно нещо е приведено в такъв вид, логично е да може да му се прилагат copy, paste, edit, delete... Затвор ли е сървърът-съхранител за тази душа, след като органичното тяло с всичките му плюсове и минуси вече го няма, или това е абсолютната безгранична свобода?

Знаете, че когато човек играе на „Асоциации”, може да се избират различни тактики. Може чрез синоними да обясниш нещо, което има същото значение като помощните думи, може чрез тях да опишеш предназначението му, външният му вид или просто местоположението му. А може да затрудниш противника и ако опишеш някаква много специфична за предмета атмосфера чрез напълно странични думи. Този път моите цитати и вашите асоциации ще са повече от последната категория.

— Но нима безсмъртието не е скучно?
Двойникът се засмя.
— Прости ми, приятелю, но това една от най-глупавите идеи, за които съм чувал. Как може да приказваме за скука, когато си изправен пред предизвикателството да проникнеш в тайните на всичко, създадено досега? Никога не съм чел пиеса от Аристофан. Никога не съм изучавал някой азиатски език. Не разбирам нищо от балет или от метеорология. Не мога да разчитам нотите. Не мога да свиря на барабан. — Електронното копие отново се разсмя. — Искам да напиша роман, сонет и някаква песен. Да, отначало те ще бъдат ужасни, но в крайна сметка ще се науча да ги пиша добре. Искам да се науча да рисувам, да разбирам оперното изкуство и наистина да зная за какво става дума в квантовата физика. Искам да прочета всички велики книги, но и всички глупави боклуци на книжния пазар. Искам да науча всичко за будизма, юдейството и религията на адвентистите от Седмия ден. Искам да посетя Австралия, Япония и Галапагоските острови. Искам да отида в космоса. Искам да стигна до дъното на океана. Искам да науча всичко, да направя всичко, да изживея всичко. Безсмъртието било скучно? Това е невъзможно. Дори времето, през което е съществувала цялата вселена, няма да е достатъчно да направя нещата, които искам.
***
— Единственият вид ад, който мога да си представя — отвърна Дух, — е да премина през вечността, без непрекъснато да откривам създаване на нови връзки, без да разглеждам нещата по нов начин, без да си доставям удоволствие от абсурдността на икономиката, религията, науката и изкуството.
***
Хуморът е ответната реакция спрямо внезапно образували се неочаквани от никого нервни мрежи.
***
Лицето й беше широко, с архипелази от лунички по двете бузи.
***
... и почувства особен прилив от чувства, онази дива смесица от щастие и тъга, която беше и биологическа, и интелектуална, и на тялото, и на ума — онова диво, непредсказуемо чувство, което винаги е живо у човека.
***
Изкуствената еволюция бе имала нужда от много време, за да създаде организми, действуващи на този принцип; организми, за които моногамията беше най-успешната стратегия за оцеляване; организми, които процъфтяваха на основата на синергизма на две и единствено две същества, които се свързват в истинска връзка до края на живота си.

Небюла и Аврора (наградата на канадската SF и фентъзи асоциация) за 1995, такива ми ти скромни работи за толкова интересна за четене книга.

Удачно е да се поглъща на фона на Promises на Basia Trzetrzelewska.

понеделник, май 17, 2010

Листопад - Решат Нури

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему...
Л. Толстой, "Анна Каренина"

Да започна с важните уточнения. Това е кратък и съдържателен роман от 1930г, не протяжен сапунен сериал от 2010г, а авторът е от големите имена в турската литература. На тези основания реших да игнорирам всякакви опити за омаловажаване на книгата от хора, които са противници на сериалите на общо основание или пък на новините на турски, да кажем. Защото това е просто една книга, която минава за класика.

Особен монотонен и може би по старчески леко сантиментален стил на разказване.

Беше оня час на деня, който можеше да натъжи и най-щастливите хора.

Отначало реших, че е недостатък на автора, но после ми просветна да обърна внимание на заглавието. Какъв е този листопад? За мен бяха две неща – животът на главния герой след пенсионирането му (есента на живота му) и прогресивното му вдедяване и нещастията, които сполетяват децата му едно след друго (падащите листа), разпадът на „здравото патриархално семейство”.

Интересно ми стана защо е толкова актуална историята. Оригиналната е писана, когато едни наши комшии са изживявали нещо, което се е смятало за край на мъчителния преход от феодална и силно религиозна страна към светска такава, богата на европейски права и свободи. Излиза, че днес българките гледат едноименния сериал в доста подобна ситуация. Само трябва да се замени „феодална” с „тоталитарна” и „религиозна” с „комунистическа”. Всеки се е нагледал на достатъчно материал за илюстрация на удачността на заменката. И то не само по страниците на жълтата преса.

Бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения.

Това е изречението, което за мен беше най-силната поука и полза от книгата, върху което ми се ще поразсъждавам допълнително. И да не съм чул повече комунистическите глупости, че бедността била добродетел.

пп
Голяма илюстрация на развалата сред дъщерите на Али Ръза беше, че организират домашни партита, на които се пускат плочи с джаз, а те танцуват с пропадналите си гости.

сряда, май 12, 2010

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин

„Погледна ли назад, загивам.“

„Игра на тронове” е първа част от доста известна фентъзи-поредица, кръстена „Песен за огън и лед”. Тя е едно от малкото фентъзита (и може би най-популярното от тях), в които няма почти грам магия. Виж, мечове има в изобилие. И друго го отличава от повечето конвейрни издания от този жанр – има издадени само четири тома от сагата. В Амазон книгата фигурира в графата Sex & Violence Fantasy Novels, което съм сигурен, че я прави привлекателна за маса читатели, но според мен идва леееко пресолена. Далече съм от мисълта да я сравнявам с къде по-женствени Властелини, Шанари, Нарнии или пък Землемории, добре е, че е по-мъжка и затова казвам само „леко”.:)

По принцип се дразня и не харесвам да ми се разказва за борби за власт и дворцови интриги. Доста по-приятни ми са описанията на битките, армиите и стратегиите им. Обаче тази книга като цяло ми се хареса, макар и да нямаше толкова бой, колкото обещания за него.

Всяка глава е кръстена с името на някой персонаж, който ще играе главна роля там. Това помага в ориентирането в многото и преплитащи се нишки. Така се дозират както симпатиите ни към любимите ни герои, така и отегчението ни, когато ни занимават с безинтересните нам простаци.

Джордж Мартин умее да разказва увлекателно и наистина е приятно да следиш как разгръща действието си. Някъде към средата на романа обаче го хванах, че е награбил толкова сюжетни линии, че просто е невъзможно в същата книга да завърши дори и половината от тях. Малко се разочаровах, защото си бях решил да чета само първия том. Сега вече не съм толкова сигурен.:)

Хареса ми идеята за заплахата от север и Вала – огромна изкуствено създадена преградна стена от лед. За яките типове в черно, които са се обрекли пазят света от истинското зло, докато другите на юг си играят смешни игрички на власт. Звучи убедително, та какво страшно може да дойде от юг? Най-много някоя заразна болест, макар че на този континент дори няма чак толкова южен юг. Но затова пък има сезони, траещи по десетки години. Момчета се раждат и възмъжават само през едно единствено лято. Тези летни деца са същите, които ще служат на Вала и ще трябва да спрат това, което ще дойде с най-суровата зима от много столетия насам.

Хубава приказка, смислена и достатъчно поучителна, че всеки да може да извади от нея нещо за себе си. А, и много приятен превод!

Лорд татко й я беше учил никога да не краде, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си спомни защо.
***
— Зимен хребет! — чу тя вика на Роб и лъковете въздъхнаха отново.
***
На него ще му изляза син срещу син и пак ще ми останат деветнайсет и половина, когато неговите измрат!
***
Той вдигна глава към нея.
— Кейтлин? — Гласът му беше чужд и далечен. — Децата къде са?
Винаги все това питаше.
***
Трудно е да се подчиняваш на човек, комуто се присмиваш над чашата.
***
Ние се придържаме към вярата, че който изрече присъдата, трябва да размаха меча. Щом си готов да отнемеш живота на човек, длъжен си да го погледнеш в очите и да чуеш последните му думи. А ако не можеш да го понесеш, то тогава човекът може би не заслужава да умре.
***
Какво е честта пред любовта на една жена? Какво е дългът пред докосването на новородения син в ръцете ти… или пред спомена за братовата ти усмивка? Вятър и празни думи. Вятър и думи. Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия.

И линкове за автора и книгата.

понеделник, май 10, 2010

Факторът на Хадес - Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс

Поредната ненужно шарена корица заменям с оригиналната. Не че тя е някакво незабравимо произведение на изобразителното изкуство, но поне цветовете й са по-малко на брой и изглежда по-страшна.

Както впоследствие схванах нещата, ситуацията е била такава: Някоя си Гейл Линдс, професионална писателка на трилъри, е написала този роман, но името на Лъдлъм седи отгоре, защото книгата се пада първа част от негова поредица за приключенията на лекаря-командос с незабравимото име Джон Смит. И заслугата на доволно известния (най-малкото с историите за къде-къде по-готиния Борн) Робърт Лъдлъм е точно никаква. Предполагам, че е било някаква форма на франчайз.:)

Странно ми е защо издателство „Прозорец” не обръща внимание какво се получава като издание. На предната корица дори пише, че Гейл (авторката) е мъж. То, вярно, че с тия американски имена човек никога не може да е сигурен, ама все пак не е особено любезно...

Самият сюжет е лек и без особени размисли. Имаме зъл учен, който заразява света със смъртоносен вирус, за да може след това да направи милиарди от продажбата на съответното лекарство. Да, ама не. Като първа свидна жертва на чудовищния заговор пада гаджето на военния лекар Джон Смит (да бе, сериозно така се казва), който взима нещата присърце и ликвидира заплахата още след първия милион невинни жертви на вируса. Разбира се, налага му се понякога да прибягва до помощта на близки, роднини и съученици, които пък се оказват все топ агенти на ЦРУ, луди компютърни маниаци или просто командоси от британските специални части.

Много би отивало ролята на доктора да се играе от някой левент със сини очи като Долф Лундгрен, който първо бие, а после пита. За целева група ми се виждат подходящи учениците от 8ми клас на произволно взет механотехникум. Предполага се, че умеят да четат по-дълъг текст, но в същото време не се обременяват с излишно много сайънс.

И малко цитати, които сега ми изглеждат като извадени от друга книга.

В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод.
***
Разбра, че физическите предизвикателства не го блазнят – твърде лесно можеше да загуби.
***
Човек може да постигне всичко, стига да е достатъчно умен и последователен.
***
Всеки човек, който си струва, желае да си бъде сам господар. Гладът поддържа състезателния хъс.
***
Предприемачите по правило са лоши мениджъри. Много бързо се отегчават.


пп
Йее, ма то вече имало филм, минисериал с Мира Сорвино, която съвсем случайно ми заприлича на външен вид на авторката.:)

понеделник, май 03, 2010

Игрите на глада - Сюзън Колинс

Върна ме в детските години. Щастливият край беше ясен от петата страница. Големият въпрос беше само точно как ще се случи и с какви жертви от страна на второстепенните герои. Абсолютно праволинейно действие, с много малки кривини.

Малко генномодифицирани насекоми и животни за цвят, малко всевиждащи високи технологии, за да се покаже върховенството на господстващата класа. Докато плебеите се държат в подчинение чрез глад и непосилен труд, патрициите тънат в охолство и живеят за едничките Гладиаторски борби, които се провеждат веднъж в годината. Останалото е екшън. Пък и какво друго да бъде!?! Героят ни се бори за оцеляване. Сега. На мига. Като порастне още малко ще зададе правилните въпроси и най-вероятно ще получи и правилните отговори (в съответствие с добрите пънкарски традиции).

По никакъв начин не се почуствах разочарован. Даже напротив. Поглъщах страниците със страшна скорост, предвкусвайки края, който... остана отворен. Ако в следващите части авторката наблегне повече на технологиите и обществото, вампирите ще дишат прахта и след някоя и друга година никой няма да си спомня, че е имало Бела и Едуард.

Спин - Робърт Чарлс Уилсън

Звездите угасват, като след щракване с пръсти - странен феномен. Няма паника. Всичко си тече по старому. Жертви няма, освен ако не броим падналите сателити и говорещите несвързано астронавти. Иначе казано - нищо, което военните да не могат да покрият. Видимата заплаха е оставена за развръзката. Дълго време изглежда, че само нощното небе е пострадало - обезличено от Октомврийското събитие. Почти незабележима промяна. В края на краищата колко често се случва на хората да погледнат към небето нощем. На фона на измиращите от глад африканци, Близкоизточния конфликт, ожесточената битка за икономическо надмощие в свят, в който ресурсите са на изчезване, това е нищо и никакъв микроскопичен дефект в пространството.

People younger than me have asked me: Why didn't you panic? ...
Why did your generation acquiesce, why did you all slide into the Spin without even a murmur of protest?
...
And sometimes I cite the parable of the frog. Drop a frog into boiling water, he'll jump out. Drop a frog into a pot of pleasantly warm water, stoke the fire slowly, and the frog will be dead before he knows there's a problem.


В хода на историята се установява, че краят на света се отлага за неопределено време. Никой няма идея с колко. Не е утре, нито след ден или два. Учените дефинират противника (Хипотетичните) и започват да бълват теории, а армия от религиозни водачи се надпреварват да интерпретират Писанията, в опита си да постулират Правилния Начин за Посрещане на Апокалипсиса. Целта е само една и пътят за постигането и е указан с купища знамения.

Насред мъчителното изчакване (отчаянието и търпението, особено на разказвача, са почти Ремарковски), яростното примирение и крайно болезненото вцепенение, сковало человеците, тримата герои успяват за един период от 30 години (или пък 300 милиарда години, зависи от гледната точка) да постигнат невъзможното - това, което всеки от тях желае най-силно. Естествено, всеки от тях плаща дължимото. Усещането накрая е, че цената си е струвала. Дори платилите с живота си, са възнаградени пребогато, нещо което много ми допадна.

Гениалното на книгата беше в непрестанното сръчно подскачане от личното към научното и от миналото към настоящото и обратно. Просто не оставше никакво време за почивка. Фактите бяха разпределени в двата конеца толкова прецизно и порционирани в кратички глави, така че в цялото да се навържат в перфектна нишка, без нито един дефект.

Разкошно разказана вдъхновяваща история! Заслужава си наградата. Безусловно.

ПП. Невронните мрежи започват да ми стават интересни.

понеделник, април 26, 2010

Изнудването – Джон Гришам

Досега не бях чел нищо от Гришам по причина, че бях убеден, че ще се окаже (сега и на мен ми е смешно) изключително посредствен. Адвокатски трилър ли? Че те в Щатите нали си нямат друга работа, освен да се съдят, ако се съди по безбройните им филми и сериали, които аз така щателно избягвам. Съдебни заседатели, прецеденти, щуротии.

Обикновени безпочвени предразсъдъци. Романът, който получих с щедри препоръки, се оказа от топ-ниво и си струваше и двата дни четене.

Това е една майсторски разказана и вълнуваща история за изнудване на един единствен човек, а пък залогът е голям и тежко корпоративен. Действието засяга най-голямата адвокатска фирма в света, а целта е информация, която може да реши делото с най-големи финансови претенции в историята – 800 милиарда долара.

Много достоверна и изпипана изглежда цялата атмосфера на работа до откат в такива грамадни компании – стартови годишни заплати за прясно завършили младежи от по 200 000$ и блъскане по над 12 часа на ден, 7 дни в седмицата. Работа и през нощта, спални чували в тесен офис без прозорци, разводи, системна преумора, постоянно отритване на тези, които изостават от натегачите. И всичко това за първенците от Йейл, Харвард и Колумбийския. Защото на 35 вече ще са съдружници и ще са сред елита на света с годишни възнаграждения с по шест нули, „Ягуар” за жената, апартамент в Сохо и къща в Хамптън.

По-интересна е обаче личната история на потърпевшия студент и новопостъпил адвокат, с която всъщност се занимаваме и на която сме съпричастни. И която завършва по един приятно недовършен начин. Хем не можеш да кажеш, че има хепиенд, хем нещата се нареждат достатъчно добре.

- Аз ли? Смятам да изляза оттук и да се разходя до жилището си, без да поглеждам през рамо. Щом стигна, ще натоваря всичките си вещи в стария джип, с който съм навъртял поне двеста хиляди километра, и ще поема към къщи. Би трябвало да стигна при баща ми късно вечерта. Утре двамата ще подпишем договор за съдружие – адвокатска фирма „Макавой и Макавой”. Така ще се превърна в най-младия съдружник в историята на Йейл.
- Звучи ми добре. Главният редактор на „Правен журнал” в Йейл работи като адвокат в центъра на Йорк, щата Пенсилвания.

- На мен също. Очакват ме истински клиенти и истински случаи. Лов на елени в събота, мач на „Стийлърс” в неделя. Истински живот.

- Не се майтапиш, нали?

- Никога не съм бил по-сериозен.


А ето на това място може да се прочете първата глава от романа.

вторник, април 20, 2010

Морският вълк – Джек Лондон

Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи.

При нелеп инцидент в залива на Сан Франциско с участието на един потънал ферибот 30тина годишният безделник от благородническо потекло Хъмфри ван Уейдън бива спасен на борда на ветроходен кораб, който цепи с пълна газ Пасифика в посока бреговете на Япония, за да лови там тюлени. Капитанът на този кораб, когото всички наричат Вълка Ларсен, решава, че би било забавно да направи човек от тази медуза с „ван” пред името и го зачислява към персонала на най-ниското възможно стъпало от корабната йерархия. Следват приключения, образуване на мускули и здрав разсъдък у същия този Хъмп, както и няколко поминали се по прищявка на капитана моряци, за илюстрация колко е било опасно. През цялото време в разговори между капитана и Хъмп се предъвкват теми като живот, смърт, морал, право и какъв е смисълът на цялото занимание. А към края на борда „най-случайно” се появи и една компаньонка като за интелектуалното и образователно ниво на Хъмп, така че да не му е скучно и да се вдъхновява за още подвизи.;)

Романът е писан сравнително рано (между „Дивото зове” и „Белият зъб”), но е някак по-различен. Изглежда по-недодялан, по-старовремски. По дяволите, писал е така, все едно името му е Джек Бронте! Интрига, разбира се, има, но тя е така проточена и разтегната, че човек лесно може да се отегчи.

Не мога да кажа, че е слаба, но е по-слаба от другите му неща, които съм чел.

Една хубава статия, която не е точно за морски вълци, но все пак.

петък, април 16, 2010

Сбогом, лято – Рей Бредбъри

Много внимавах докато я четох. Постоянно имах 101 на ум: ей сега вече ще ме разочарова. Защото, съгласете се, не е възможно 55 години след първата част на една прекрасна история да напишеш също толкова прекрасно или поне сносно продължение, просто не може. Да, ама май се е получило. Писал, събирал още идеи през годините, те си отлежавали, а феновете чакали. После в ума му се избистрили метафорите и в един хубав ден през циганското лято (интересно, че там, отвъд Голямата вода, му викат „индианско лято”) на 2006та зарадвал читателите си.

„Сбогом, лято” е в типичния рейбредбърски носталгичен дух. Носталгичен не по далечно място, а по време, което, естествено, никога няма да се върне. В този случай обаче макар всички да отбелязват как това е продължение на дивотиите на Дъг и Том от Онова паметно лято от „Вино от глухарчета”, има и нещо друго. Има старец, който играе главна роля. Имам чувството, че макар Рей да не е забравил напълно онези дребни за околните и страшно важни за момчетата от малките провинциални градчета неща, той вече се е поизтощил и изплашил. Също като Куотърмейн, ама съвсем по същия начин. И е бързал да напише и издаде, докато още е на крак.

Книжката е с може би излишно едър шрифт и дебела хартия, но все пак като ти искат 10 лв на касата, трябва в замяна поне да стискаш нещо с обем като за толкова.

Кротко, уютно четиво. С някои странности, но какво пък, все някога дори и генералите от дерето биват целувани.:)

Ето тук още мнения, преразкази или иначе казано фенски виждания по вездесъщия въпрос какво, аджеба, е искал да каже авторът.

пп
Много гадно нещо е да свършва лятото, едно от най-гадните и нищо не можеш да направиш.