Трета и като че ли последна част от така любимите ми истории за Дълбината. Пак се убедих колко майсторски разказва Лукяненко, така ти влиза под кожата, че не можеш да оставиш книгата. Това парченце беше кратичко и като че ли повече за приключване на темата, но все пак...В Дийптаун направили затвор. И тук възниква логичният въпрос – какъв е смисълът да правиш затвор в мрежата? Та там е като изпитателна площадка за всевъзможни авантюристи, на тях първата им работа ще бъда да намерят начин как да си влизат и излизат от този смехотворен затвор както си поискат? Някакви такива въпроси се въртят в главата на главната героиня Карина, инспекторка, която е пратена там на проверка. (Много ми е интересно, когато писател успее да направи достоверен женски образ и обратно –> писателка – мъжки.) Намесват се секретен експеримент, пробити защити и разбира се – дайвъри. Има и от така приятните моменти, които са се случвали на всеки, но сега са предадени от Лукяненко така, че да имат подтекст конкретно свързан със сюжета. Например – като малък редиш пъзел, много голям и много труден. Редиш го дни и дори седмици. Нареждаш го целия и се оказва, че ти липсва едно парченце. Само едно и е някъде в средата на картината. Това парченце така и не се намира, но никога няма да го забравиш, цял живот, лично гарантирам. И Лукяненко като изключително умел майстор вплита такива познати всекиму носители на някакви трайни емоции в нещо по-голямо като вълнуващ роман за Дълбината, за да ги експлоатира за собствени цели. Нещо подобно съм забелязвал при Стивън Кинг, макар по този начин той да дърпа по-често струните на страха и напрежението, а руският му колега да си позволява да извиква и по-нежни чувства. Руска душа, какво да го правиш. Може и да греша, но подозирам, че затова и в западния свят няма да го разберат и оценят по достойнство.
Шофьорът заобикаля камиона. Приближава се към децата, поглежда ги, вади смачкан пакет „Прима“, пъха цигара в устата си, но забравя да я запали и крещи:
— Бип! Бип бип ваш’та мама! Да ви бип! Бип!
Може би се е досетил къде е камерата. Може и да е случайност — но той гледа право към нас.
— Бип! — злобно казва Томилин. — Кой бип е включил звуковият цензор?
— Но това е общо изискване за всички държавни учреждения! — оправдава се Денис.
Шофьорът е изпуснал цигарата и вади друга. Сяда на асфалта и запалва, гледайки носещите се за никъде велосипедисти.
— Махнете… това. — нарежда Томилин. — Карина, моля за извинение.
— Бип. — казвам аз с усмивка. Именно „бип“ исках да кажа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар