Хенинг Манкел е особен автор - възрастен, може би вдетинил се до наивност идеалист, който дори присъстваше на борда на един от корабите от злополучната флотилия турски кораби, която опита да пробие израелската блокада около Газа заради едната медийна популярност. Но въпреки това изглежда по някакво стечение на обстоятелствата се оказва много добър продавач на стоката си. Една страхотна статия за Манкел и немските екранизации на романите му тук.За феновете на Манкел казват, че обичали тежката меланхолия на шведските детективи, техните пороци и невротични изблици. Комисарят Курт Валандер привличал най-вече с човешките си недостатъци. Защото той всъщност е един тъжен, застаряващ и леко алкохолизиран комисар, който работи до пълно изтощение.
Хенинг Манкел разказва бавно, мудно, меланхолично. Героите в романите му често са тъжни и на ръба на отчаянието. Разказва простичко, в престъпленията, които описва, няма нито нещо изобретателно, нищо особено кърваво. Та нали обикновено това привлича читателите? Защо тогава тези делнични криминалета се радват на такава огромна популярност? Защото героите са близки на шведската и немска публика? Защото създават тръпка на надвиснала опасност дори там, в най-подредените европейски държави? Аз поне не знам.
А историята този път е за нелегална търговия с човешки органи за трансплантации на черно. Почеркът при първите три жертви е доста странен - с №1 е инсценирана автомобилна катастрофа, №2 просто е застрелян трикратно от упор, а №3 получава противопехотна мина заровена сред розите в градината й. Изящество и почти забележима последователност в стила.
Не знам за другите фенове, ама на мен не ми хареса особено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар