понеделник, октомври 25, 2010

Малазанска книга на мъртвите. Лунните градини – Стивън Ериксън

Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество.
Татърсейл, "Лунните градини"

Увлекателна история за подготовката и завладяването от Империята на последните два свободни града на новия континент. Десетки планове се кроят и прекрояват, агентурни мрежи и професионални убийци се надцакват с арбалети по покривите на град, който е сякаш изваден от Ориента. Амбициите за власт на различни могъщи люде стават на пух и прах заради играта, която си устройват чрез тях разни богове – вселяват се, отселяват се и объркват всичко и всички, които са се надявали за поне малко някакъв ред и логика. Сбъдването на шансове „едно на милион” в 9 от 10 пъти си намира своето обяснение – шегичка на Опонн, боговете-близнаци, които отговарят за късмета.

В началото доста се подразних от това изобилие на богове, демони и какви ли не други свръхестествени чудовища, които се прескачаха по страниците и определяха посоката на действието. Едно, че не обичам детерминизма, а и не е честно да разказваш заплетени истории и винаги да имаш удобно извинение за измъкване с позоваване на паранормалните способности на героите. И така първите 100-200 страници. После Ериксън реши да обърне внимание на повече детайли за перипетиите на човешките персонажи, а пък и аз вече претръпнах на всемогъщи магове и нахални богове и продължих да поглъщам страниците без други особени проблеми.

С тази книга епичното във фентъзитата придобива ново измерение. Финалната битка във Властелина и клането при бродовете изглеждат като игра на баскет на един кош. Можеш да различиш отделните персонажи, отделни двубои. В битките на Малаз всичко се случва в по-големи мащаби, жертвите са в хиляди, десетки хиляди. Взводове, роти, отделения, команди. Атаката на крепост отнема години. Три години хора живеят в тунелите, докато подкопават стените. И всичко това се ръководи от волите на шепа хора (и десет шепи богове).

Има много магия, ама наистина много. Това сигурно е най-магьосническото фентъзи на света. Мечовете са малко, но пък са все уникални, старинни, изковани от изключително рядък метал по изгубена от хилядолетия рецепта. Много ефикасни и винаги кървави.

Доста сложни религиозни системи, гилдии, касти. Човек почва да се обърква кое беше име, кое секта, кое пост във властта, кое е раса, кое географско място. Ако изобщо е успял да се оправи.

Пътуването, на което ви праща Майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Лабиринт на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача.

А?!? Може би това ме бъркаше най-много и то ще ме спре да чета следващите томове. А съвсем отделно, че имаше много важни елементи, които така и не разбрах. Като например Лабиринтите, с които си служеха магьосниците кажи-речи на всяка страница. Здраве да е.

Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият.
***
Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

Други за същото.

4 коментара:

Анонимен каза...

Съгласен съм с човека от втория втория сайт, който си посочил по две точки.
1. Зелазни и Ериксън имат навика да не доизказват всичко.
2. Аномандър е "пич, та дрънка";
Не съм съгласен, че Круппе е дразнещ. Той е по-скоро провокиращ, но цялата история с това, че е Змиорката, ми се струва насилена...
Харесвам и факта, че сюжетът не е двуполюсен. Авторът постоянно заплита нещата като вкарва нови играчи и дори на моменти си противоречи, но противоречията са ненабиващи се, а интригата много по-забавна, отколкото в другите епики.
ПП: Лабиринтите са или метафорични хиперпространства, олицетворяващи стихия или аспект, със свои повелители и служещи за магически енергоизточници, или други светове, със свои обитатели и закони. Т.е. природата им е по-скоро неопределена, дори разнородна, но липсата на ограничаващо определение е в полза на разказа, защото не задължава автора да се съобразява със измислени, често тъпи и безсмислени псевдо закони, които само ще дразнят, подобно на отекчителните глупости в "Мечът на истината".
gost

Стоян каза...

И аз съм съгласен за приликите със Зелазни, някак се набиват от само себе си.

А Круппе и мен ме радваше с изящната си подмолна дейност. Само онези негови сънища хич не ми бяха ясни и нямах търпение да приключат.

И на мен ми хареса, че действието не вървеше в посока предопределена от самото начало, а във всеки момент имаше обрати, които можеха да го обърнат на много градуси. Така "елементът на изненадата" се запазва до края и поддържа интереса у читателя.

Малко ме подразни, ама само малко, че имаше доста диалози, които не служеха за нищо друго, освен за придаване на обем, като в турските сериали.

Като цяло книгата е добра, индийд.

knigoman каза...

Много ми е трудно да намеря някаква допирна точка между Ериксън и Зелазни. Освен, че и двамата пишат за богове.
Зелазни..., Зелазни може да ти разкаже 15-20 истории в по-малко от сто страници и те да ти звучат завършени и логични. Или пък само една история, но по три различни начина и пак да не те отегчи.
Ериксън е съвсем друга бира. Мащабен, и за съжаление - някак нефокусиран. Толкова много сюжетни нишки и до пета книга нито една беше завършена. Спрях да го чета, защото спря да ми пука за героите му. Никой от тях не си струваше да бъде запомнен.

Стоян каза...

"Нефокусиран" е много удачна дума, харесва ми.:) На мен ми трябваше само една книга, за да ме откаже. Човекът разказва добре, вселената му е интересна, на героите му им се случват невероятни премеждия, обаче има нещо дребно, дето накрая те кара да кажеш: хубаво, но стига толкова.

А за Зелазни ще си замълча. "Самотния октомври" ме потресе с гениалността си, докато останалите му неща ме накараха твърдо да реша, че не е за мен.:)