вторник, август 21, 2007

Тайнственият убиец - Едгар Уолъс

Едгар Уолъс(1875–1932) си го представям да е бил от ония първи автори на криминални романи, които са прокарали основното трасе и отчасти са оставили у хората асоциацията за леко четиво, когато се сещат за жанра.
Спомням си и за някой от племенниците на господин Мълинър, който, докато пътувал с влак към провинциално гостуване си забравил наченатото романче в купето. А тъкмо бил стигнал до най-интересното, където Главорезът… И се беше принудил, горкичкият, да крои страшни планове за отнемане на същата книга от друг гост на имението, само и само да си я дочете и да разбере какво става накрая. Напълно го разбирам…

Аз започнах да го чета случайно и от скука. Но за късмет налетях право на едно от книжлетата му, което най-добре ми прилягаше на моментното състояние и настроение и много ми хареса. Ама наистина много!

"Тайнственият убиец" не е на чак такова ниво, но е много пивка и може да се потренира с нея, докато човек си чака транспортното средство. Предполагам, че е писана на един дъх и се чете също за толкова. Има купища недоизпипани неща, в превода включително, но за четива от тази непретенциозна порода това изобщо не решаващо. Има млада и обещаваща актриса в опасност, сериен убиец-главорез, възрастен благородник, който на младини е изтрепал стада от редки екзотични животни и ги е направил още по-редки. "Нашият" пък е отзован по спешност от строго секретна външно-шпионска задача и е натирен в провинцията да реши проблема. Има много действие, ама много! Аз точно това му харесвам и на автора, де. Просто взимаш и филмираш. Не е от ония кримки, където детективът си седи през цялото време в любимото кресло като пет пари в кесия и напряга сивите клетки, а пък кухи полицаи подприпкват наоколо и се правят на идиоти. Тука нашето момче тичаше, бореше се, дегизираше се, стреляше безпогрешно, разкри всичко сам и разбира се спечели мадамата. Има много герои, но не толкова, че да се омотаеш кой, кой беше. Тъкмо да има и предизвикателство за читателя да разгадава заедно с детектива.
Лека и освежаваща е като… не знам,... изстудена мента?

4 коментара:

lindyhopper каза...

Онова първо книжле да не би да е жълтичко (азиатци се прескачат като във филм с Джеки Чан)и в мини формат (идеално за четене под чина)?

Цонко каза...

Аха, точ в точ същото! Живот и здраве и него ще изкопая като остане време...

Георги каза...

Едгар Уолъс е писал всичките си книги на един дъх. Непрекъснато диктувал на секретарката си и за няколко часа романът бил готов. В "Тайнственият убиец" за един дядо, който се беше вживял в ролята на палач ли става дума? Пускаше обяви във вестниците и ако на някого му е омръзнал животът, отърваваше го от земните мъки. Това е книгата на Едгар Уолъс, която прочетох с неудоволствие, когато бях на 16.

Цонко каза...

Точно тази е, за дядото, дето раздаваше правосъдие в мрака, разни артисти имаше и един голям орангутан.
Аз по това време(16г.) и пак с неудоволствие му четох "Тайната на ключа", защото очаквах повече, пък то се оказа една чисто механична манипулация с конци и карфици.

Като цяло обаче Едгар Уолъс пише жестоко и това, че някоя секретарка са я болели пръстите от машинописане си е струвало. Което пък писане на един дъх ме подсеща и потвърждава моята младежка теория, че първата версия на написаното често е най-добра или поне много емоционална и затова ценна.