Най-новата книга на Захари Карабашлиев разказва две истории - тази на съвременния сценарист, който се влюбва в отгледаната в Америка Дарина, докато издирва историята на дядо си, и тази на младия му дядо, който се бори с неправдите и бива смачкан из лагерите на тоталитарната комунистическата власт. За учудването на днешния герой да открие, че в България 50те и 60те години е имало промишлен лов на делфини, както и че дядо му е работил на такова корабче. Каква е била съдбата на дядото и резултатът от търсенията са концентрирани в самото начало на книга и в самия ѝ край. Свързващото звено между двете истории са делфините. От древността, през близкото минало, та чак до днешната безумна война на Русия в Украйна.
Не съм от запалените фенове на Захари Карабашлиев, никога не съм търсил книгите му, но пък винаги съм ги чел на един дъх. Конкретно тази я получих като коледен подарък снощи и я прочетох за по-малко от ден. Него го харесвам като личност с ясна и категорична политическа позиция, но книгите му ме натоварват, пресищат ме с тъга.
Може би защото съм претръпнал от множество други истории за трагични човешки съдби и от страховитите издевателства, които са причинили комунистите на България, но в тази книга новата за мен трагедия, която ме разтърси и оцвети в нови нюанси всичко, бяха делфините. Тези морски хора, игриви, грижовни и мъдри, които ние сме избивали безжалостно за месо с милиони само за няколко десетилетия.
България ще излекува раните си от комунизма, в това съм сигурен, не знам само след колко поколения и дали ще успея да го видя. Мечтая обаче и Черно море да се излекува и там пак да е пълно с игриви делфини.
Получих книгата като подарък, без да съм я търсил. Междувременно се оказа, че тя е спечелила наградата "Роман на годината", което не ме учудва. Припомних си защо харесвам как пише Захари Карабашлиев и какви интересни образи на интелектуалци създава. Колко достоверна изглежда войната му, а грижите и разговорите му с малко дете - не чак толкова. Направи ми впечатление как по някои неща сюжетът наподобява "На западния фронт нищо ново" - младежът, който е натъпкан до козирката с идеализъм и патриотични чувства от обаятелен преподавател. Бърза да отиде на фронта, пада още при първата битка.
Подсети ме и защо отбягвам да чета български автори - основно заради фиксацията им към миналото. Да, то е интересно и важно, и Тракия, и Добруджа са, но не съм убеден, че България и аз имаме нужда от все повече минало. Защо не пробваме за разнообразие да се съсредоточим върху настоящето, в което всички живеем в момента, или пък върху бъдещето, което ще стане настояще още утре? Те са истински или ще бъдат, а миналото е само една тъжна проекция на ума. Него сега го няма и никога повече няма да го има.
Книгата е доста добра и за нея много ще се говори.
Не бях чел друго от този автор и дълго отлагах книгата заради подозрения в нечитавост. Единственото нечитаво, което мога да потвърдя след края й, е на места мяркащи се вулгарни сцени или по-волна употреба на цинизми. Такъв език не е в услуга на никой автор. Обаче действието, героите, диалозите са си ок, а в крайна сметка това е същественото.
Не знам дали някой друг български автор е писал за българите в Америка. Как, кога, защо са емигрирали, как се справят и за какво се борят. Какви демони се блъскат в главите им, български или американски? Когато загазят, как се държат?
Има трансконтинентално пътешествие с кола, опасности, различни видове загуби, гонене на една малка американска мечта (да продаде случайно попаднал му чувал с марихуана), която героят преследва почти фанатично с надежда да го измъкне от дупката, в която се е озовал. А кризата идва основно от загубата на любимата жена и сцените на пътешествието от Калифорния до Ню Йорк се редуват със спомени от запознанството с нея, та до смъртта й. Пътят ни среща с най-различни хора - мексиканци, продавачки, рокери, дилъри, милионери и какви ли още не, като междувременно авторът обръща внимание колко много са думите в Америка, които значат "път". И как в българския същото разнообразие от думи го има, когато човек се опита да опише различните роднински отношения и връзки. Постройката на романа е приятна и проследяването на завоите из действието ни води до един логичен и обясним завършек. Обичам да става така, финалът да бъде изграден тухла по тухла в хода на действието, а не да се оставя в ръцете на случайността.
Авторът в прав текст споделя на едно място чуденето си за това, на кого му е нужна още една книга за раздяла. Много размишления без конкретни отговори. Твърде много изкуство, картини и фотографии, твърде много за моя вкус, разбира се. За героите това са професии и призвания, но на мен ми идват леко позьорски и претенциозни занимания. Дори заглавието идва от специфичната за тази среда терминология.
Приятно беше, но не бих чел/слушал още произведения в този дух.
ps
Забравих да спомена, че докато четох тази история за Америка, в която главният герой е изгубил своята Стела, нямаше как да не се сетя за джаз-стандарта "Stella by Starlight" - песен от 40-те години, която през десетилетния си живот е била обичана от толкова много музиканти. Ето версията на Майлс Дейвис:
