Завършил във Франция лекар се прибира да практикува в родното си Търново, където се опитва да впише европейските си привички в почти ориенталската провинция. Баща му е умрял, но преди това е фалирал, за да го издържа да учи. Младият доктор Старирадев отваря успешна практика, сдобива се с нов файтон с кочияш, бързи коне, пушка и куче (за да ловува с новите другари от кафене "Торино") и две жени - едната е медицинската му сестра, а другата - млада и богата пациентка с туберкулоза. Както знаем от анекдотите, в такива триъгълници много често единият от ъглите е тъп. Кашата се забърква все повече, отношенията се изострят, неприятностите се засилват и никой не знае как би завършило всичко, ако не беше избухнала войната, която има свойството да помита дори съдбите на цели народи, камо ли на нашите скромни персонажи.
По принцип харесвам как пише Емилиян Станев, природните образи, картини, цветове и миризми (кой друг ще ви обърне внимание къде има свирчовина, за ловните кучета и жегата в лозята?), но тук не ми допадна особено. Много тъга, драма, неприятни човешки отношения - завист, ревност, омраза, страстно желание да обидиш, да нагрубиш, да направиш някого за срам и посмешище. Защо е нужно всичко това?
Извод: Човек каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи.
Интересни подробности за едноименния филм, който е дори по-известен от книгата, има тук, а тук може да прочетете как и къде е излизала тази повест и какви са били очакванията на търновци.
