неделя, януари 31, 2016

451 градуса по Фаренхайт - Рей Бредбъри

Време за мълчание и време за говорене.

През годините няколко пъти я започвам тази книга и все неуспешно. Явно в неподходящи моменти, а и самата тя не е особено грабваща и завладяваща, поне в началото. Пресилен менторски тон от самия старт, съчетан с парадиране на книжната любов. Ах, колко черен е Монтег и колко бяла е роклята на невинната му съседка. А когато впечатлени читателки започнат да споделят как обичат миризмата на книгите и как електронните просто не са книги, на мен нещата ми идват леко в повече. Особено, когато я прочета най-после тази и в моето съзнание тя извика съвсем други представи и внушения, и реша за себе си, че в този роман горенето на хартиени книги далеч не е най-важното.

Ами отчуждението на хората, информационната лавина, огромните екрани, опростяването на общуването, медийното осакатяване на съдържанието, което се сервира на сетивата ни? Това не е ли по-актуално и по-истинско от преекспонираната важност на изчезването на хартиените книги - този анахронизъм в 21-вия век? 

Толкова нехарактерна ми е тази книга на фона на другите, които съм чел от Бредбъри. Твърде стереотипна, даже клиширана, опростенческа, някак безредна. С безспорно хубави и важни послания, но ми изглеждат сякаш изоставени в средата на магистрала - на прекалено очевидно място, където ще ги видят всички, но никой няма да се спре да ги огледа и обгрижи. Ех, да бяха малко по-прикрити...

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.  

Няма коментари: