Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал

Това е книжка, която случайно беше орисана да седи в жабката на колата и да бъде четена само в непредвидени периоди на чакане. На някого. На нещо. Грешката се оказа не само правилна и дори добре подбрана, защото вместо човек да се дразни, че другият закъснява, почва да се смее и да разправя австралийски анекдоти. Историйките са прелестно кратки и симпатични. Почти всички се разиграват сред приятелите и роднините на Алан с главното участие на самия Алан. В тях освен изключително свежо чувство за хумор авторът демонстрира и някои качества, според които същите истории биха могли да се превърнат в трагедии, ако ги разказва другата страна, но от негова гледна точка важното е, че на него му е смешно.

Освен тези истории от първо лице единствено число обаче има и други. В тях има някакво невероятно (може би като у Сароян) съчетание на две рядко срещани дарби - да проумееш детайлите, които правят една ситуация разтапяща душата, и после с думи да можеш отново да я сглобиш така, че когато я прочете друг човек на половин свят и половин век разстояние, веднага да си я представи и да почувства същата приятна тръпка. И няма значение дали ти разказва как малко момиченце пресича натоварена улица, как малки момчета печелят внимание и почит като разказват за белезите си, или ти споделя истории за онова малко и смотано куче, на което и белите му са малки и смотани.

И от тази негова книга струи характерната за Алан Маршал жизнерадост. В превод това означава радост от живота. Споменавам го изрично, понеже животът му всъщност не е бил от най-леките, като имате предвид, че след прекарания детски паралич остава инвалид. Плешивата му глава и безпощадните му роднини също се съмнявам да може да се оценят като благодат свише. Но човекът е писал весело и безгрижно, както ще се уверите и сами някой ден. Вижте го само колко пакостливо гледа и си представете какви ги пише. :)

Още за същата весела книга при Станислава.