Noware – Уве Пост

Разказ, второ място в тазгодишните награди за фантастика на DFSP, излязъл е в "Нова", списанието за фантастика на Михаел Иволайт. Попаднах на него в търсене на първенецката, но понеже тя – Карла Шмид – се оказва засега по-трудно откриваема, залъгах глада с това.

Интересна версия как ще дойде технологичният апокалипсис и цивилизацията ще се затрие за известно време. Терористи с ислямска нишка бяха взривили „само” основните комуникации на модерна Европа и Америка, но това като че ли става все по-достатъчно, за да възцари образцов и необратим хаос. Метрополиите рухват без интернет, мобилни комуникации и телевизия. Последваха средновековни порядки и IT-специалисти на греблата на галери по Рейн. Канибализъм. Мърляви феодали, които се учат да управляват подопечните си мародери благодарение на РПГ-игрици върху плячкосани лаптопи. Без хепиенд, а по-скоро с още гадория там, където се очакваше някаква форма на спасение.

Не мога да кажа, че е нещо изумително, имало е и по-силни втори места през други години, но минава за най-добрата творба на автора.:)

По пътя – Джак Керуак

Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.

Джак Керуак. Прословут идеолог и вдъхновител на бийт-модата. Канадски писател-трамп. Икона на хипстърите. Така представен, звучи може би солидно и за много хора значимо. Навсякъде има вдъхновени статии за изтъкване на гениалността му.

Понеже съм добронамерен, допускам, че всички тези хора са прави, а просто аз съм попаднал на единствената му книга, която не струва и хартията на която е написана. Изключително блудкава, безидейна, празна, скучна. Нали знаете онзи тип блогчета на отегчени ученички – „ох, днес пак нямам идея за 5 пари какво да напиша, но ще се отчета все пак”? Е, абсолютно същото е. Гръм и мълния направо!

Действията и разговорите на един превъзбуден идиот, който се пада най-добър приятел на разказвача. Какво ми дават те? Нова представа за Америка, за свобода на духа, за пътуване? Нищо подобно, а само предадената с учудващо старание последователност на буйстването на няколко души с психически заболявания и още няколко просто слабоумни. Абсолютно безсмислено словоблудство. Бедна история със скучни герои, които освен коли, дрога, пиене и първите попаднали им жени не виждат и съответно не описват нищо друго. А че книгата разказва за Америка, се познава единствено по отделни вметки от рода на „Хей, хайде да идем до Денвър!” или „Омръзна ми тук, хайде да се връщаме в Ню Йорк.”.

За да илюстрирам богатството на езика и мислите на главния герой, който се явява едновременно и първа дружка и идол на автора, ще приложа няколко представителни негови реплики:

Точно така, братче, давай така — давай така!
Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.
Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си! Точно така, братче, добре го каза.
Давай, братче, я дръпни по-здраво!
...ще успеем, я удари още една бира, давай, давай!
Давай, братче, давай, братче.
Да… да… да.

Тази красота на изказа очевидно не му е била достатъчна на Джак и затова е посегнал за още малко стил и блясък към музиката. От какво мислите се възхищаваха и опиваха тези отговорни и трудолюбиви левенти? Боп! Точно така, от една от най-неслушаемите страни на джаза, в която липсата на мелодия е норма, надрусаният изпълнител – също, а целта е да се направи просто нещо ново и необичайно, пък нищо че не става за слушане и за повтаряне.

Пустота, Чапаев, пустота... Разбира се, има и други мнения.

Сага за войната на разлома: Чиракът на магьосника; Майстор магьосник - Реймънд Фийст

Няма право. Има само сила.

Това са първите книги от поредица от шест тома (издадени на български в три тухли, на три места по две) много славно и епично фентъзи, която поредица аз няма да дочета. Винаги ме е било страх да захващам дебели книги, още повече ако знам, че са част от някаква многология. Действат ми като Armor of the Damned - сриват ми и морал, и всичко още преди да е започнала битката.

Тази обаче надви всички предварителни магии и я изчетох за нула време. Много приятно разказана, много равномерно действие. Хем да има хепиенд, хем да има и изненади, та не всичко да е ясно от самото начало.

Разказва се историята на един младеж, който отива да чиракува у местния магьосник, но както се оказва в много „интересни времена“. Скоро след това съвсем близо до малкото им селско феодално имение се отваря портал в измеренията, който свързва тяхната планета с друга една. Този разлом е създаден съвсем умишлено от най-способните магьосници на онзи другия свят, за да могат оттам да прекарат войски и да завземат уютната селска земя на чирака Пъг. Е, не им се получи номерът, но в началото на книгата това нямаше как да се знае. Войната се проточи 9 години и в тях бяха разказани историите на още много пресонажи, че направо и на цели две планети. От чирачето на селския магьосник произлезе най-могъщия маг на планетата, а накрая, естествено, всички се изпожениха. (Хм, имам предвид всички, които имаха потенциал според патриархалните представи и здравия разум от приказките, а не че точно чирачето и магьосника са се оженили един за друг.) Имаше си всичко необходимо – вълшебни артефакти, обединение на народите срещу общия враг, разузнаване, гонитби, заговори, битки, приключения, принцеси, пирати, елфи-снайперисти, жилави джуджета... С две думи – хубава приказка.

Винаги съм скептично настроен, когато авторите започнат да въвеждат прекалено много измислени същества, невероятни сили у героите и въобще лесни начини за измъкване от заплетени ситуации. Затова много се зарадвах, че г-н Фийст съвсем разумно се е ограничил с хора, елфи и джуджета в избора си кой да населява Мидкемия. (Хубаво го е написал, оригинално, не го корете, че даже името на земята му започва с Мид-. Не е преписвал. Много. Във всеки случай не колкото Тери Брукс.)

Не твърдя, че е нещо изключително и неземно, но просто е много приятна и увлекателна приказка.

А ето какво мислят по същата книга стожерите от Цитаделата и Сивостен.;)

Трима другари – Ерих Мария Ремарк

Препрочитал съм много книги, но имам усещането, че тази ме вика сама и тя си определя в кой момент да бъде препрочетена. И тези моменти никога не са били случайни. Толкова е силна, без да е велика и универсална, че й въвеждам лична превъзходна степен и става Единствената. За мен.

Двама другари, с които съм споделял книгата (вече е така разскубана, че прилича на сноп ученически контролни, а не на книга), ми казаха, че Ремарк е добър, но е някак пораженец. Идват проблемите и той не иска да се бори, а само се окайва. И в това е една от големите разлики как аз възприемам книгите му. Защото осъзнаването на безизходицата за човек, който жадно иска да се бори, причинява особен вид жал, а аз съм жалостив към себеподобните. Какво може да се направи в такава ситуация? Да пиеш и да се шегуваш, разбира се. По много и от двете.

Много особена книга. От нея няма да приложа нито един цитат, защото (банално, но факт) цялата книга е цитат. А иначе се разказва за... Германия, за живот, разбира се смърт, разбира се любов и трима другари от войната. Разказва се за „изгубеното поколение” – съученици, които 18-годишни са се записали доброволци в Първата война и от която са се върнали само една шепа. Разказва се за това, че връзката между оцелелите е единственото, което е останало в живота на тези мъже. И пиенето. Вече нищо не може да ги разтърси по-силно. Или може би не е така? Какво друго би могло да обърка тези корави момчета, тези искрени мъже? Та те знаят как да живеят и как да умират. Научили са се какво е страх и какво не е смелост.

Звучи глупаво, абстрактно и неразбираемо да се радваш на живота само защото си жив, но то е есенцията на всичко. Почти като това да успееш като си повярваш.

Слаб опит. Ако някой успее да я преразкаже правдиво в 10-20 реда, ще го поздравя лично.

Пак ми капаха сълзи от очите, когато прескочих градинската вратичка и се втурнах да търся раната по тялото й. Защото другото ми аз вече знаеше, че това е билото и от там има само надолу. Много стръмно и болезнено надолу. Позволил си си да отвориш за малко черупката, за да се промъкне дребно съмненийце, че и на теб може да се случи нещо щастливо? Е точно там ще те удари Съдбата и няма да спре да те млати, докато не ти умре и последното нервно окончание, което вика: „Ама ей, това боли!”. А после, после ще идеш на бара и ще пиеш ром с бордо, равни части, докато ти потече от ушите и ще се молиш да е останал на тоя свят някой другар.

Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд - Робърт Луис Стивънсън

Странна фантастична работа от 1886г. - зората на трилърите.:) Р. Л. Стивънсън разказва като А. К. Дойл – бавно, обстоятелствено, с много описания на чувствата на героите, предадени в писма.

Фабулата сигурно трябва да се нарече класическа. Всеки човек има страни от характера, които толерира, и такива, които потиска. Налагането на едните над другите аз наричам възпитание. Един английски лекар (д-р Джекил) обаче изобретява експериментално „лекарство”, което му позволява да разделя двете личности в себе си. Възпитаната и свикнала с ограниченията на почтения живот е тази на известния лекар, а противната и брутална личност, която обикновено си набавя нужните удоволствия по по-осъдителен начин, е г-н Хайд. Номерът е, че въпросната експериментална субстанция освен, че потиска напълно едната полу-личност и дава изява само на другата, променя човека и физически – различен ръст, телосложение, физиономия, глас. Пиеш чашата с „магията” и ставаш буквално друг човек. Както може да се предположи, подобен двойнствен живот може да бъде много интересен и може би по-пълноценен от обикновения, в който човек има възможност да изявява странностите си само в едно тяло. (Батман, Супермен и Човекът паяк не се броят, но предполагам, че образите им са се зародили в търсене на някакъв подобен отдушник за разнолики душевности.)

Какво би било, ако човек имаше на разположение различни тела, които да облича при различни поводи? Най-обикновени човешки тела без каквито и да е свръхспособности. Въпросът е принципно интересен и дори вече като че ли хората (и фантастите!) не се замислят над него.

През 2009та се предвижда филм по съвременна адаптация на книгата с Киану Рийвс.