Откраднатият бял слон - Марк Твен

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени."

Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. 

Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг.

Ще завърша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Събо Николов - първият българин ротарианец - Цвятко Кадийски

Тази книга е най-специалната от всички, които прочетох миналата година. Четох я даже няколко пъти, защото по стечение на обстоятелствата се оказах съучастник в създаването ѝ. Вероятно вече съм надул ушите на всички близки и приятели с истории за Събо, но житието му се оказа толкова интересно и важно, че май нямам право да спирам, повече хора трябва да научат за него.

Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше...

Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият.

Съвсем накратко защо.

Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1900 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още...

Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.

Рана - Захари Карабашлиев

Получих книгата като подарък, без да съм я търсил. Междувременно се оказа, че тя е спечелила наградата "Роман на годината", което не ме учудва. Припомних си защо харесвам как пише Захари Карабашлиев и какви интересни образи на интелектуалци създава. Колко достоверна изглежда войната му, а грижите и разговорите му с малко дете - не чак толкова. Направи ми впечатление как по някои неща сюжетът наподобява "На западния фронт нищо ново" - младежът, който е натъпкан до козирката с идеализъм и патриотични чувства от обаятелен преподавател. Бърза да отиде на фронта, пада още при първата битка. 

Подсети ме и защо отбягвам да чета български автори - основно заради фиксацията им към миналото. Да, то е интересно и важно, и Тракия, и Добруджа са, но не съм убеден, че България и аз имаме нужда от все повече минало. Защо не пробваме за разнообразие да се съсредоточим върху настоящето, в което всички живеем в момента, или пък върху бъдещето, което ще стане настояще още утре? Те са истински или ще бъдат, а миналото е само една тъжна проекция на ума. Него сега го няма и никога повече няма да го има.

Книгата е доста добра и за нея много ще се говори.

The Waiting - Майкъл Конъли

Късметът е променливо нещо.

Феновете на Майкъл Конъли тази книга я почакахме малко повече, но затова пък нивото отново е топ. Сюжетът е по класическата рецепта и в него освен удовлетворението от разкриването на криминалните загадки (разбира се, че в множествено число), има и намек за епохата - атаката на Капитолия от 06.01., фентанила, пожарът на о. Мауи, кражбите на iPhone15, PS5 и GoPro, намек за "славното" минало - Черната Далия, намек за добрите ресторанти в ЕлЕй.

И цялата еуфория, цялото надъхване, че хей, пак ще се топнем до ушите в майсторлъка на Конъли, понякога бива шпиковано с някакви неочаквани изненадки в българския превод, които приличат на скрити в тортата малки гадни черни пиперчета.

Например думата автостради. Хора, моля ви, да не сме във филм на Антониони? Това не е сериозно, откъде се взеха тия автостради в Лос Анжелис, 2025? Какво им е лошото на магистралите?

Или пък когато Рене се беше подпряла на предната скара на автомобила!? Може да е решетка, може ролбар, може да е всичко, ама скара не е, във всеки автомобилен форум ще ви се смеят. Скара...

Или да наричаме кръстатата отвертка кръстачка. С кръстачка се затеска зелето в бидона или на нея се поставя елхата по Коледа, но определено не се завиват винтове.

За пореден път заглавието озадачава, но този път се притуря и корицата. Забогами, както казва котаракът Румен, откъде се взе тази патрулка, като в романа няма кьорава патрулка!

Както и да е, романът е супер як и Майкъл Конъли не заслужава да бъде пренебрегван. За разлика от многото измислени измислячи на измислици като Дивър, Къслър, Ролинс и т.н., той има какво да каже и знае как.

Думата на годината е генеалогия.

Задочни репортажи за България - Георги Марков

Четох тази книга доста дълго, неочаквано много. Започнах я заради обичая ми да чета книги, свързани с местата, до които пътувам. Бях съвсем за кратко в Лондон и лекомислено я започнах, дори с благородното намерение на мина пеша по Уотърлу бридж и да оставя цвете. Така или иначе не минах оттам, остана за следващия път, но не дочетох и книгата дори година и половина по-късно. За което не е виновна тя, разбира се. От една страна аз, както вероятно много съвременни люде, сме пристрастени към кортизола от бързосмилаемите медии, които предлагат нова сензация на всяко плъзгане с пръста по екрана през няколко секунди. От друга и малко по-обективна страна установих, че обяснявам да познатите ми как тази книга не ми върви, защото на практика аз всичко това вътре в нея си го знам. Да, знам го сега, макар тя да е била изговорена от автора в ефира на радио Свободна Европа във времената, когато е било въпрос на присъда дори само да чуеш такива приказки, камо ли да ги разпространяваш. От трета страна, това не е никак весело повествование, то осветлява едни откровено нелицеприятни страни от характера и живота на моите съвременници, които хора на всичкото отгоре за дълбоко съжаление и до днес все още имат решително влияние върху обществения и политически живот на страната. С което аз, разбира се, не съм съгласен и по пътя на най-малкото съпротивление просто си плъзнах пръста и затворих книгата. За злото, за завистта и злобата, за спекулата с човешките съдби, за мерзостите и лъжите, за убийствата, за компромисите със съвестта, за злоупотребите и кражбите, за всички извращения над човешките души, за всичките гадости на комунистическия режим на мен просто ми е противно да слушам. 

После обаче си казах, че вероятно на участниците и действащите лица вероятно им се иска същото - да не се чува, да се забрави какви са били и какви все още са, защото няма какво да се лъжем, хората не се променят. И тогава реших: ще дочета тази книга, за да ми е прясна в паметта и да я разказвам и предлагам на по-младите от мен с лечебна цел. Да знаят, че комунистическият режим е бил нещо уродливо и престъпно.