сряда, юли 23, 2008

Лабиринтът на отраженията – Сергей Лукяненко

“Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…”

Е, след като няколко души ми се учудиха, че продължавам да не съм чел нищо от Лукяненко, рекох да си наваксам. Прочетох “Лабиринта” за една нощ и един ден, не непрекъснато четене, разбира се. Което е доказателство, че е увлекателна. Имах спешна нужда от доза рязка оригинална мисъл, от бързина, от изненадващо действие. Опитах с някаква гоа – нищо. После опитах с Лукяненко и сега очите ми пулсират навътре, а съдържимото на главата ми е като разварена чорба. Зареден съм с оригинални теми за размисъл за дълго.

Имаше може би малко повече описанията на пейзажи, от кой прозорец какво се виждало и тям подобни. Те може би ще са много полезни на режисьора, който се наеме да филмира тази прекрасна книга, но аз нямах нужда от тях. Аз исках повече скорост, повече бой, още хитри оръжия. Аз мога да ги поема, няма да ми се преситят сетивата, защо ми забави действието, а Сергей? Дай си ми битките на борците за свобода с неизвестното, които исках и с които така добре набираше скорост! Очаквах главния герой да си изпати и в реалния свят, но не би. Със сигурност не се зарадвах, когато авторът отказа да ми обясни в прав текст какъв аджеба е Неудачникът от 33то ниво, излизайки ми с разни нелепи аргументи, че не било важно той какъв е, а какви са тези, които задават въпроса. Айде бе, той нека ми каже фактите, пък аз ще си преценя кое е по-важно…

Книгата всъщност е доста хуманна за киберпънк и може би като такава повече ще се хареса на читателките и дечурлигата-геймъри.

Въпросът колко е добра книгата може би обаче не трябваше да си го задавам. Защото при сравнение с досега четени от мен титани на киберпънка, Лукяненко ми идва малко по-лек. Преди време казах някои може би остри думи за “Снежния крах” на Нийл Стивънсън. По открития и прозрения обаче се оказва, че той е леко, но забележимо по-напред от Лукяненко или поне в тази книга. По динамичност на разказаното – също. А пък за бащицата Гибсън да не говорим, в жанра с него май никой не може да се мери. :)

Струва ми се, че пак прекалих с укорите, и то съвсем несправедливо. Почти всякакви критики ще бъдат приети със сведено чело. Какво да направя, като първите ми впечатления са най-често за това, което ме е подразнило, защото разваля съвършеното четиво? А книгата всъщност е много, много хубава!

Първото цитатче е буквално “ключово” за мен:

“— Льоня… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?

— Имам — честно си признавам аз.

— Тайна ли е?

Замълчавам за миг.

— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.”

А второто е за това кои книги си струват като илюстрация защо и тази е сред тях:

“Изплащали са се преди всичко онези книги, които са съдържали ненормално усложняване на информацията. Не говоря за справочниците, отразяващи известните и предимно излишните знания, а за книгите, пораждащи нова етика и разбиране за света. Те започвали да оказват влияние върху живота на хората, да водят до ентропия, да рушат.”

И още няколко прочита, от които повече се разбира за какво се разправя в книгата и кой е авторът.

петък, юли 11, 2008

Южна поща. Земя на хората – Антоан дьо Сент-Екзюпери

За мен най-същественото у Екзюпери е благородството. Благородство, което личи повече в характера, и не толкова във фамилията.

Пише леко наивно, с искрената убеденост, че все пак трябва да го сподели, защото е важно. Различни лични открития, които не е споделял с никой, но намира за съществени. Заприлича ми дори на писания от личен блог. Може би ако беше жив през 2005-2006, той би започнал да пише блог?

“Южна поща” е била първата му книга и това си личи. Много лична, разпокъсана, небрежен опит за изясняване на чувства към самолета, към другар, към жена, към смърт. Тъжна работа. Нека я четат само най-запалените му фенове, това трябва да се напише в предговора.

“Земя на хората” е друго нещо. Писана е по-късно, когато е имал повече писателски и житейски опит, но все пак не достатъчно голям, за да си остане на места недодялано искрена, пълна с чистосърдечните признания и възгледи за живота на един очевидно млад и чувствителен човек. Хубави разсъждения, ценни защото са искрени и верни едновременно, извисяващи човешкия дух. Не са дълбоките, дълги и заплетени разсъждения на философа, а ясните и убеждаващи с простотата си открития на младежа-интелектуалец.


“Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би могло да го направи.”

***

“Струва ми се, че ония, които много се боят от нашия технически напредък, смесват целта със средството.”

***

“Всички ние сме млади варвари, още смаяни от нашите нови играчки.”

***

“Един лош ученик от курс по висша математика знае повече формули върху природата и законите, отколкото Декарт и Паскал. (Но) способен ли е той на същите духовни възможности?”


Обиди ме изречението на задната корица от някой си Блез Сандрар: “Той е рицар, защото мечтае за подвизи, странстващ рицар, истински рицар.” Обиди ме заради Екзюпери, когото бях започнал да чувствам близък. Та той през цялото време пише, че се дразни да сравняват първите пилоти с тореадори, комарджии или въобще нещо хазартно, което се прави заради риска. Нищо подобно, неговото не са предизвикателства, заради самите тях, заради риска и адреналина, това е просто работа, която някой е трябвало да свърши. А самолетът е просто сечиво.

На 31 юли 1944 е трябвало да се прибере от последния си полет. Макар и малко подранил по дни или много закъснял по години, мисля с този текст да го поздравя за честната игра. Вярвам, че Екзюпери е образец за всички, които разбират смисъла на честната игра.

сряда, юли 02, 2008

Хотел “Берлин” – Вики Баум

Става въпрос за Втората световна и ако не си чел нищо от авторката, при такова име не е трудно да се плъзнеш по наклонената плоскост на предразсъдъците. Нима жена с такъв псевдоним (“Вики”, какво въображение, а?) би могла да напише нещо сериозно по толкова позната ни тема?

Ок, добре. Но какво знаеш ти, ами ако през 19ти век Вики е било модерното и напредничаво съкращение за Хедвиг и всъщност тя е била съвременничка и лична свидетелка на всичко описано? А то е представено живописно и емоционално. Голяма майсторка е в предаването на читателя на емоциите на героите. Много умело може да те води от истерична нервност до меланхолична самосъжалителна заблеяност без да забележиш нищо странно. На места може би пише леко недостоверно, но едва ли някой би претендирал за достоверност, когато схване общата картинка и се увери, че наистина финалът на една война е крайното време за прелом в чувствата и нагласите на хората, които са я повели и първоначално подкрепили.

Книгата се разправя за обитателите на един луксозен хотел в Берлин. Той е последното убежище на дипломати, висши военни, партийни лидери и въобще върхушката на властта и техните високопоставени (ако думата не беше натоварена вече със съвсем друг смисъл, бих казал ВИП) чуждестранни гости. Лицето на Германия пред света. Само че през 1943та лицето на Германия вече не е никак за пред хора, повсеместната разруха е засегнала и този хотел, както като сграда, така и като посетители. Един от основните мотори на действието е бягството и укриването на Мартин Рихтер – издирван от Гестапо младеж, който по стечение на обстоятелствата се оказва символ на съпротивата срещу режима. Кой, как и защо би му помогнал именно в щаб-квартирата на враговете му?

Предполагам, че образите на “променилите се” поддръжници на властта са изкупили донякъде “вината” на авторката пред немската общественост, защото като цяло тя доста люто плюе по Германия от онези времена, а германците са меко казано докачливо племе.:)

Това, че е австрийска еврейка, сигурно доста и е помогнало хем да е близо до нещата, да почувства какви са немците, и същевременно и е било от полза да се дистанцира и да може да опише въпросните черти като у страничен човек, а не като в автопортрет. Според някой може и евреите да не са най-подходящите хора, които да правят портрет на германците, но гледната точка си струва, защото според мен е много, ама много вярна.

И малко интересни цитати.

“Знаеш ли какво е най-големият лукс в живота на една жена? Това е правото да може да спи сама.”

***

“Лиза беше най-хубава, когато се събудеше. Млади жени, топли още от съня, които си търкат очите и се усмихват от възглавницата, бяха божи дар.”

***

“Лиза се опита да си държи ръцете спокойно. Изглежда, че те имаха непреодолима нужда да чупят кибритени клечки, да късат книжни салфетки, да пушат цигара след цигара.”

***

“Немците имат особено доверие във всичко, което е немско. Тъй като те никога не бяха третирани като възрастни, свободни, самоуправляващи се граждани, те чувстваха същата фалшива сигурност, както децата и робите. Тяхната роля беше да бъдат добри подчинени, да не задават въпроси или изказват мнения, а само да изпълняват нареждания. Държавата отговаряше за защитата, сигурността и благосъстоянието им.”

***

“Самосъжалението е една от най-главните черти в характера на германеца. В тях има една тесногръда вяра, че страданията, мъките, нещастията и бедствията са нещо определено специално за германците и непознато в другите страни. Прекалените им грижи за тях самите ги правят студени към другите хора.”

***

“Това беше първият сериозен урок за един незрял народ, който беше отказал да порасне и да живее в общност с другите народи. … Те горяха от жажда за отмъщение и бяха луди от страх.”