събота, август 29, 2009

Сага за войната на разлома: Чиракът на магьосника; Майстор магьосник - Реймънд Фийст

Няма право. Има само сила.

Това са първите книги от поредица от шест тома (издадени на български в три тухли, на три места по две) много славно и епично фентъзи, която поредица аз няма да дочета. Винаги ме е било страх да захващам дебели книги, още повече ако знам, че са част от някаква многология. Действат ми като Armor of the Damned - сриват ми и морал, и всичко още преди да е започнала битката.

Тази обаче надви всички предварителни магии и я изчетох за нула време. Много приятно разказана, много равномерно действие. Хем да има хепиенд, хем да има и изненади, та не всичко да е ясно от самото начало.

Разказва се историята на един младеж, който отива да чиракува у местния магьосник, но както се оказва в много „интересни времена“. Скоро след това съвсем близо до малкото им селско феодално имение се отваря портал в измеренията, който свързва тяхната планета с друга една. Този разлом е създаден съвсем умишлено от най-способните магьосници на онзи другия свят, за да могат оттам да прекарат войски и да завземат уютната селска земя на чирака Пъг. Е, не им се получи номерът, но в началото на книгата това нямаше как да се знае. Войната се проточи 9 години и в тях бяха разказани историите на още много пресонажи, че направо и на цели две планети. От чирачето на селския магьосник произлезе най-могъщия маг на планетата, а накрая, естествено, всички се изпожениха. (Хм, имам предвид всички, които имаха потенциал според патриархалните представи и здравия разум от приказките, а не че точно чирачето и магьосника са се оженили един за друг.) Имаше си всичко необходимо – вълшебни артефакти, обединение на народите срещу общия враг, разузнаване, гонитби, заговори, битки, приключения, принцеси, пирати, елфи-снайперисти, жилави джуджета... С две думи – хубава приказка.

Винаги съм скептично настроен, когато авторите започнат да въвеждат прекалено много измислени същества, невероятни сили у героите и въобще лесни начини за измъкване от заплетени ситуации. Затова много се зарадвах, че г-н Фийст съвсем разумно се е ограничил с хора, елфи и джуджета в избора си кой да населява Мидкемия. (Хубаво го е написал, оригинално, не го корете, че даже името на земята му започва с Мид-. Не е преписвал. Много. Във всеки случай не колкото Тери Брукс.)

Не твърдя, че е нещо изключително и неземно, но просто е много приятна и увлекателна приказка.

А ето какво мислят по същата книга стожерите от Цитаделата и Сивостен.;)

вторник, август 18, 2009

Трима другари – Ерих Мария Ремарк

Препрочитал съм много книги, но имам усещането, че тази ме вика сама и тя си определя в кой момент да бъде препрочетена. И тези моменти никога не са били случайни. Толкова е силна, без да е велика и универсална, че й въвеждам лична превъзходна степен и става Единствената. За мен.

Двама другари, с които съм споделял книгата (вече е така разскубана, че прилича на сноп ученически контролни, а не на книга), ми казаха, че Ремарк е добър, но е някак пораженец. Идват проблемите и той не иска да се бори, а само се окайва. И в това е една от големите разлики как аз възприемам книгите му. Защото осъзнаването на безизходицата за човек, който жадно иска да се бори, причинява особен вид жал, а аз съм жалостив към себеподобните. Какво може да се направи в такава ситуация? Да пиеш и да се шегуваш, разбира се. По много и от двете.

Много особена книга. От нея няма да приложа нито един цитат, защото (банално, но факт) цялата книга е цитат. А иначе се разказва за... Германия, за живот, разбира се смърт, разбира се любов и трима другари от войната. Разказва се за „изгубеното поколение” – съученици, които 18-годишни са се записали доброволци в Първата война и от която са се върнали само една шепа. Разказва се за това, че връзката между оцелелите е единственото, което е останало в живота на тези мъже. И пиенето. Вече нищо не може да ги разтърси по-силно. Или може би не е така? Какво друго би могло да обърка тези корави момчета, тези искрени мъже? Та те знаят как да живеят и как да умират. Научили са се какво е страх и какво не е смелост.

Звучи глупаво, абстрактно и неразбираемо да се радваш на живота само защото си жив, но то е есенцията на всичко. Почти като това да успееш като си повярваш.

Слаб опит. Ако някой успее да я преразкаже правдиво в 10-20 реда, ще го поздравя лично.

Пак ми капаха сълзи от очите, когато прескочих градинската вратичка и се втурнах да търся раната по тялото й. Защото другото ми аз вече знаеше, че това е билото и от там има само надолу. Много стръмно и болезнено надолу. Позволил си си да отвориш за малко черупката, за да се промъкне дребно съмненийце, че и на теб може да се случи нещо щастливо? Е точно там ще те удари Съдбата и няма да спре да те млати, докато не ти умре и последното нервно окончание, което вика: „Ама ей, това боли!”. А после, после ще идеш на бара и ще пиеш ром с бордо, равни части, докато ти потече от ушите и ще се молиш да е останал на тоя свят някой другар.

четвъртък, август 06, 2009

Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд - Робърт Луис Стивънсън

Странна фантастична работа от 1886г. - зората на трилърите.:) Р. Л. Стивънсън разказва като А. К. Дойл – бавно, обстоятелствено, с много описания на чувствата на героите, предадени в писма.

Фабулата сигурно трябва да се нарече класическа. Всеки човек има страни от характера, които толерира, и такива, които потиска. Налагането на едните над другите аз наричам възпитание. Един английски лекар (д-р Джекил) обаче изобретява експериментално „лекарство”, което му позволява да разделя двете личности в себе си. Възпитаната и свикнала с ограниченията на почтения живот е тази на известния лекар, а противната и брутална личност, която обикновено си набавя нужните удоволствия по по-осъдителен начин, е г-н Хайд. Номерът е, че въпросната експериментална субстанция освен, че потиска напълно едната полу-личност и дава изява само на другата, променя човека и физически – различен ръст, телосложение, физиономия, глас. Пиеш чашата с „магията” и ставаш буквално друг човек. Както може да се предположи, подобен двойнствен живот може да бъде много интересен и може би по-пълноценен от обикновения, в който човек има възможност да изявява странностите си само в едно тяло. (Батман, Супермен и Човекът паяк не се броят, но предполагам, че образите им са се зародили в търсене на някакъв подобен отдушник за разнолики душевности.)

Какво би било, ако човек имаше на разположение различни тела, които да облича при различни поводи? Най-обикновени човешки тела без каквито и да е свръхспособности. Въпросът е принципно интересен и дори вече като че ли хората (и фантастите!) не се замислят над него.

През 2009та се предвижда филм по съвременна адаптация на книгата с Киану Рийвс.

събота, август 01, 2009

Как се каляваше стоманата – Николай Островски

Книгата всъщност е автобиографична. Едно украинско селянче на 15 години става войник и скоро след това е тежко ранен. Боледува от какво ли не. Инвалид, комсомолец, болшевик, на 23 е напълно парализиран, на 25 вече е сляп и с двете очи. Умира на 32. Нещастна, пропиляна може би нахалост младост.

Започва да пише романа напълно сляп. Носят му специални листове с релефни редове, за да може да пише. Така пише половин година няколко глави и помни наизуст всяка дума, защото не вижда написаното и не може да го редактира. Изпраща ръкописа в Москва за одобрение, но той се изгубва по пощата. Започва отначало, но този път диктува на секретарка и така го довършва вече успешно. Няма друго написано и издадено, само тази мъчителна исторя на краткия му живот.

Интересно ми е дали някой е обръщал внимание на това, че всъщност многото натоварвания всъщност не каляват, а отслабват стоманата. Калява се първия път, след това започва да се отвръща, напреженията отслабват, и ако се продължи в същата посока, стоманата губи всичко, което е спечелила при закаляването и става още по-лоша, отколкото е била в началото. Просто във всичко трябва поне малко разум и мярка. А понякога и повече.

Има сравнително малко неща, които искрено ме възмущават, и които при сегашните си разбирания не бих могъл да оправдая. Едно от тях е небрежно отношение към здравето – собственото и на другите. Ще го кажа по възможно най-прост и разбираем начин: в общия случай не съществува кауза, която да може да стои пред здравето. Първо си здрав и живееш, колкото ти е отредила природата, и след това вече идва всичко друго.

Украйна е много особено място. Много кръстопътища има там, много кръв се е проляла в тия житни поля, много.

Малко ме е яд, че четох книгата. Със сигурност не е от най-блестящите образци на прочутата пропаганда. Мен повече ме отблъсна, отколкото да ме приобщи към червената идея.

Какво харесах:

Съществува ли изобщо мъжество, което да се проявява в най-съвършената си форма?
***
Бавно извади цигарата от устата си, смачка я и тихо каза: - Няма да пуша вече.
***
Пази здравето си... Годините ни дават опит, учението – знание, а всичко това не е, за да гостуваме по лазаретите.
***
Аз едва сега започнах да разбирам, че не съм имал никакво право да се отнасям тъй жестоко към здравето си. Оказа се, че в това няма никакъв героизъм.