четвъртък, февруари 20, 2014

Кривата на щастието – Иво Иванов

Иво Иванов, Канзас. Ако сте от мъжки пол и редовно четете материали за спорта в интернет, няма начин да не сте чували за него, защото там Иво е икона. Хиляди сме тези, които сме се опивали с историите му, които звучат като от друга планета – Америка, планетата на неограничените спортни възможности. Страната, в която колежански отбори пълнят до козирката зали с десетки хиляди места, а младежи от гетата се превръщат в национални кумири. 

Стилът на Иво е много особен и не мога да кажа дали за това е виновна новата му родина, или такъв си е бил и преди, мога със сигурност обаче да потвърдя, че не съм виждал друг човек да пише така. Не е възможно да го сгрешите и ще го разпознаете във всяка една от 70те супер кратки истории, които от издателство „Вакон“ са събрали в тази книга (доставят безплатно за цялата страна, знаете ли?). Всички те са излизали по вестниците, но не всички сме ги чели. А те си струват, повярвайте. Ревах със сълзи на не един от разказите, усмихвах се на оригиналните му сравнения, чудех се на разпокъсаната им постройка, на грабващите вниманието първи абзаци, на ентусиазма му да издирва покъртителните истории, които са скрити зад блясъка на успеха на звездите. За смъртта на дядото на Крис Пол и 61те точки, за жената-измамница на свития Дирк Новицки, за терористите и оцеляването Анди Мъри и брат му, за чудната личност, която се крие зад фасадата на зашеметяващата бегачка Лоло Джоунс, за сърцето на невероятния Пит Маравич „Пистолета“, защо Томас Робинсън и целия отбор на Канзас Джейхоукс имат една и съща татуировка... Силни, невероятни и истински. 

Когато чета какви ги е написал Иво, и ми се приисква да замина за Щатите още днес и да забравя да се върна. 

Това е неговия личен сайт, където ще прочетете още много истории, и ако решите, можете да го поздравите. Както ще направя аз.

Вече съм натрупал доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане по неравни терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, саоставили следи по тялото ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от пръстите ми са изкривени от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна. Когато сутрин стана, и двата ахилеса надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се радвам и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея. Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски футболен отбор, спонсориран от местната пивоварна. В неделя играем официални мачове на 100-метров терен. В понеделник и четвъртък тичам 5 км. Пак в четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и събота тренирам детски отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя тенис. Мисля да карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще намеря някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност непрекъснато. Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да кажем: „Стига вече! Време е да спра! Време е за заслужена почивка“? Не съм пророк – не знам кога, но искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите лични, скромни и крайно непретенциозни предсмъртни слова.

4 коментара:

Анонимен каза...

В момента има разговор с него по радио "Христо Ботев" - много интересно.:)
Пресли

Стоян каза...

На живо го изпуснах, но на сайта на радиото интервюто с Иво Иванов го има на запис ето тук. Интересно е да чуеш гласа и интонацията на човека и да си представиш как ги изговаря същите тези неща, за които пише.:)

Анонимен каза...

Играли сме баскетбол с него и Кедъра в 31во :) . Май трябва да се позапася с някоя и друга бройка от книгата.

Мишев

Стоян Христов каза...

О, и досега не си се похвалил? Не за Кедъра де...;)