Историите от книжката са разделени на два цикъла и се предполага, че са писани през два различни периода от живота на автора. Духът на първия цикъл не ми допадна особено, някак отнесени текстове, трагични, полудяващи герои, неразбираеми за мен неща. Във втората част обаче имаше по-интересни разкази, като например онзи за Лайла и Халед. Е, финалът не ми хареса, защото просто го нямаше, а аз исках да разбера какво ще им се случи на тунизийците в Германия, но здраве да е. Хареса ми и онова за най-малката улица в София, защото се сетих коя е, пък нищо, че разказът се състоеше от едно-единствено изречение. А ако се чудите кой е Егон, "Егон и тишината" е името на последния разказ от сборничето. И той май не е особено с всичкия си, но пак е от по-нормалните.
Емануил Видински, ако щете вярвайте, наистина е от Видин и това му е истинското име. Немска гимназия, Германия, "Дойче веле", после пак в БГ - "Литературен вестник", "Култура". Участва в рок-групи, пише поезия, разкази и роман. И изглежда ето така:
Отделна подробност е пък това, че "Жанет45" в моите очи има слава на твърде женско издателство, ако ме разбирате. Което може да бъде и положително, стига да си падате по разни по-поетични неща, неуспешни любови, пушещо-пиещи интелектуалци и други такива. Доброволно никога не се спирам на техния щанд.
Благодаря на Мишо от група "Модика", че ме просвети в тази така изискана литература, която иначе сам едва ли бих отгърнал.
пп
Не знам дали е случайно, но при търсене на името Лейла Халед в гугъл излиза първи резултат за някаква прочута арабска терористка, която отвлякла пътнически самолет. Само споменавам.
