Как се каляваше стоманата – Николай Островски

Книгата всъщност е автобиографична. Едно украинско селянче на 15 години става войник и скоро след това е тежко ранен. Боледува от какво ли не. Инвалид, комсомолец, болшевик, на 23 е напълно парализиран, на 25 вече е сляп и с двете очи. Умира на 32. Нещастна, пропиляна може би нахалост младост.

Започва да пише романа напълно сляп. Носят му специални листове с релефни редове, за да може да пише. Така пише половин година няколко глави и помни наизуст всяка дума, защото не вижда написаното и не може да го редактира. Изпраща ръкописа в Москва за одобрение, но той се изгубва по пощата. Започва отначало, но този път диктува на секретарка и така го довършва вече успешно. Няма друго написано и издадено, само тази мъчителна история на краткия му живот.

Интересно ми е дали някой е обръщал внимание на това, че всъщност многото натоварвания всъщност не каляват, а отслабват стоманата. Калява се първия път, след това започват да се натрупват напрежения, дефекти, пукнатини, и ако се продължи в същата посока, стоманата губи всичко, което е спечелила при закаляването и става още по-лоша, отколкото е била в началото. Просто във всичко трябва поне малко разум и мярка. А понякога и повече.

Има сравнително малко неща, които искрено ме възмущават, и които при сегашните си разбирания не бих могъл да оправдая. Едно от тях е небрежно отношение към здравето – собственото и на другите. Ще го кажа по възможно най-прост и разбираем начин: в общия случай не съществува кауза, която да може да стои пред здравето. Първо си здрав и живееш, колкото ти е отредила природата, и след това вече идва всичко друго.

Украйна е много особено място. Много кръстопътища има там, много кръв се е проляла в тия житни поля, много.

Малко ме е яд, че четох книгата. Със сигурност не е от най-блестящите образци на прочутата пропаганда. Мен повече ме отблъсна, отколкото да ме приобщи към червената идея.

Какво харесах:

Съществува ли изобщо мъжество, което да се проявява в най-съвършената си форма?
***
Бавно извади цигарата от устата си, смачка я и тихо каза: - Няма да пуша вече.
***
Пази здравето си... Годините ни дават опит, учението – знание, а всичко това не е, за да гостуваме по лазаретите.
***
Аз едва сега започнах да разбирам, че не съм имал никакво право да се отнасям тъй жестоко към здравето си. Оказа се, че в това няма никакъв героизъм.

Добри поличби - Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица - Тери Пратчет, Нийл Геймън

Поредна доза Пратчетска амброзия, макар на моменти да ми се струваше не достатъчно Пратчетска. Ангелските и дяволските страни в действието не ми харесаха особено, бяха някак... холивудски. Нелепо е да ти пробутват по-сериозни неща от обикновено в Пратчетските книги, обаче с американска гарнитура. Бих предпочел да ми разкаже повече за детската банда с колелетата и още за брачния живот на вещицата и унищожителя на вещици. Това обичам аз, човешките истории, а не глупостите за четиримата рокери на не знам си какво си...

Както и да е, наистина хубава книга, много весела и силно възпитателна. Може да припомни кои са важните неща в живота на тези, които са забравили колко точно е дълга лятната ваканция. Ама стига вече толкова, така или иначе за Пратчет никога не мога кажа достатъчно хубави думи, затова да се оправя сам.:)

Предложете на хората някаква нова вяра, облечена в собствен костюм — и сърцата и умовете им са ваши.
***
- Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела — рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.
***
Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците*.
[* Може би тук си струва да споменем, че господин Йънг си мислеше, че папараци е вид италиански линолеум.]
***
На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.
— Добре дошъл в света — рече той уморено. — Почакай и ще му свикнеш.
Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.
***
Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.
***
По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха — за нея или покрай нея; много мило наистина.
***
...онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко.
***
Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му.
***
Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!
***
Ваканцията се простираше пред него, безкрайна и неопитомена.
***
Съществуват милион интересни неща, които едно момче и кучето му могат да правят в неделя следобед.
***
Верността беше велико нещо, но никой заместник-командир не бива да бъде принуждаван да избира между своя командир и цирк със слонове.
***
Със скоростта на нападаща кобра момчето се озова горе на дървото. Секунди по-късно вече беше на земята с препълнени джобове и шумно гризеше кисела, безупречна ябълка.
— Хей, ти! Хлапак! — подвикна изотзад грубиянски глас. — Ти си онзи, Адам Йънг! Виждам те! Ще кажа на баща ти, да знаеш — ще му кажа и още как!
Нямаше начин конското евангелие да му се размине, мислеше си Адам, докато търчеше редом с Кучето с джобове, натъпкани с крадени ябълки.
Никога не му се разминаваше. Но щеше да е чак довечера.
А до довечера имаше много-много време.
Той метна огризката от ябълката горе-долу натам, откъдето идваше преследвачът му, и бръкна в джоба си за друга.
И без това не разбираше защо хората вдигат такава патардия, дето някой им ядял тъпите ябълки, но без тая патардия животът щеше да е къде-къде по-малко забавен. И според Адам не съществуваше ябълка, дето да не си струва белята, която си навличаш, задето си я изял.
Искате ли да си представите бъдещето — представете си едно момче и кучето му, и приятелите му. И едно лято, което никога не свършва.
И искате ли да си представите бъдещето, представете си ботуш… не, кец, на който му се влачат връзките, подритващ камъче; представете си пръчка, която става да ръчкаш разни интересни неща и да я хвърляш на кучето, което може да реши да ти я донесе, а може и да не реши; представете си фалшиво подсвиркване с уста, което направо разказва играта на някое популярно парче без късмет; представете си фигура — наполовина ангел, наполовина дявол и изцяло човек… Която се влачи безгрижно към Тадфийлд… во веки веков.

Разкази и повести – Т. Г. Влайков

Тодор Влайков е много специфичен писател. Някой може да каже, че сме се наслушали на подобни подбалкански истории и след компетентната хумористична намеса на Любен Каравелов вече всичко е казано за възрожденските селяни с рунтави калпаци. Да, ама не.

Да кажем, че в “Дядовата Славчова унука” има някакъв полъх от копривщенските смешки на Любен, но с това се изчерпва всичко.

— Райке-е-е — извика кротко Младенчовица. Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те гледаха плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат.
— Райке, мари! — викна по-силно Младенчовица.
— Тук съм, мамо, ида — се обади Райка като трапна и припна към майка си, а Ненко се мушна из буренака покрай плета като таралеж.

“Леля Гена”, “Житието на една майка”, “Вестовой” всичко това са житията на природно благородни хорица, но с неизменно тъжен край. Чеховски тъжен, а не Золавски. Хората са добри, само съдбите им са такива лоши. Съдби на инвалиди, вдовици, болни, на прислуга и ратаи. Но това е (бил) истинският живот и затова харесвам как ги е написал.

Много важна причина, за да се заставя да дочета книгата, беше това, че Тодор Влайков пише на пирдопски, който по много неща прилича на панагюрски диалект. Струва ми се ценна находка, защото така естествено никой не се изразява писмено, а пък младежта, която понякога се опитва да се бъзика с местното наречие, никога не успява да го прави вдъхновено и изчерпателно, а замлъква след 3-4 по-глупави и почти неизползваеми думички. Докато този писател успява да пише за тъжни, весели, важни и не толкова теми като използва силата на диалекта и прави написаното толкова богато и изразително, колкото не би могъл да бъде никой книжовен текст. Съвсем друго е да познаваш нюансите в изказа на туземците.

Плуй там бре, биволу!

Черният обелиск - Ерих Мария Ремарк

Разчувства ме тази книга. И затова не беше виновен мъчният живот не героите. По никакъв начин. Отбелязах го като важен факт, прибавих подробности, които бяха нови за мен. И това беше. Явно Ремарк много майсторски е премерил количествата - животът си е там пълноценно, но същественото е друго. Клише, но факт.

Перфектна история, невероятно добре пасващи ситуации и герои. Дори неодушевените предмети са така подбрани, че да допринасят за историята и цялото усещане. Цигарите, списанията на Георг Крол, парите, препиканият обелиск, херингата и гулашът. Разкошно разказана.

Не обърнах много внимание на момента със "закъснялата младост", сигурно защото вече съм подминал възрастта. Не мисля, също така, и че Ремарк е толкова убедителен в представянето и. Не изключвам и изобщо да не е искал да мрънка по темата, а подзаглавието - "Историята на една закъсняла младост" - да е изостанало от някоя по-ранна версия на книгата. И в двата случая, много добре е направил.

Също така стоят нещата и с мотива за несподелената любов. Ако някой иска да чете за такива неща, да се обърне към Фицджералд. Ремарк е доста по-фундаментален и не се занимава само със сърдечните проблеми на героите си. Затрит живот заради несподеленя любов? Пфффф! Не съм допускал, че ще изрека такива слова за моя любимец, още повече в сравнение с немски писател. Но падението ми не спира до тук.

Цинизмът беше чиста наслада за душата. Достатъчно е само да спомена разказа за размяната на мъртъвци между комендантите на военни гробища. Абсолютен шедьовър.

Това което ме цапардоса и буквално зашемети беше горчивата мисъл, че тази Германия никога повече няма да я има. От тук до края на света, в границите на държавата ще цари железен ред, рутина, изкуствено създадено самочувствие, подкопано от комплекси и предпазлива, натрапена незаинтересованост, що се отнася до заобикалящия свят и близките хора, защото проявата на любопитство само може да вкара човека в беля. Твърде тъжно и до голяма степен незаслужено. Успокои ме само свежата мисъл, че Германия не винаги е била такава, каквато е сега.

Улица без име – Капка Касабова

Коя е Капка Касабова и защо това е важно?

Родена през 1973 г. в София. През 1990 г. семейството й се премества в Англия, а по-късно в Нова Зеландия. Преди няколко години се връща да живее във Великобритания. Издала е четири стихосбирки, два романа и много пътеписи - все на английски. Тази книга също е издадена на английски и това у нас е неин превод.

Важно е, защото книгата разказва нейната версия за нещата. Гледната точка на един от онези милион българи, които емигрираха през първите години на промените. За които България е било повече името на държавата-мащеха, от която искат да се спасят, и по-малко сбор от няколко милиона себеподобни, родени и осъзнали се на едно и също много специално географско място.

Хареса ми, приятно ми беше да чета огорчението и дори леката злоба, които извираха от страниците й, описващи периода “преди”. За детството на последните комсомолци. Бедните инженери, Младост 3, мизерията, безсилието, срама. Много от гнусотиите на соц-а. Не знам защо, ирационално е, но точно този тон ми хареса. Като да напсуваш в лицето някой, който дълго те дразнил. Ама ей така, юнашката. Не искам да казвам, че това е обективната версия, или че е имало и по-лоши неща, или пък много по-хубави. Това е просто една лична гледна точка за това време и ми хареса как е разказана. Частна обърканост и безпътица, не държавна, не политическа, а на едно момиче, което доста време се е упражнявало да бяга и е предпочитало повече да чувства и по-малко да анализира нещата по принцип. Или поне на мен така ми се стори.

Пътеписната част обаче беше откровено слаба – безинтересна и чужда. За какъв бяс ми е да ходя по музеите, джамиите и черквите на татковината? Какво изобщо могат да ми дадат те? Отчаяно търсеното чувство на принадлежност може би? Рилския манастир ли по-точно, който повече мирише на слънцезащитен крем, отколкото на манастир, или онези гротески Етъра и Копривщица? Че какво българско има в тях въобще? А като видя в добавка и фотоапарати, коли под наем, биволско мляко и смокини в чашка и вече съвсем ми идва в повече. Мерси, но нямам нужда от “такава” България...

Авторката е симпатяга, а книгата... Малко повече горчилка и по-малко удовлетворение ще ви донесе, но е интересна.

Ето тука и едно малко по-друго мнение.;)