Космически лечители - Джеймс Уайт

Въодушевление, какво друго? След няколко архаични автори, които не са имали представа какво е бързина на действието и мащабност на картината, Джеймс Уайт ми дойде много добре. Благородство и героизъм, или както беше версията на Удхаус – ноблес оближ и колкото повече ноблес, толкова повече оближ.

Много приятно и увлекателно четиво. Напрежение и интрига до самия финал, никакви пошлости и компромиси с джентълменския тон, просто – еталон.

Любимата на всички ни многолика болница се оказа в средата на бойно поле. Ами сега? Бум на прииждащите пациенти, повечето лекари са евакуирани, а някой трябва да спасява положението. Как кой, естествено, че Конуей и Мърчисън! И тук го имаше друг мой любим момент, а именно, какво могат да направят едни „обикновени“ хора, поставени в необикновени обстоятелства, с много натрупана умора и изтощение, никакъв сън и мозъци така задръстени с информация, че са пред изпържване, а им се налага да взимат решения за съдбата на хиляди хора. В такива обстоятелства са блестяли и Ендър, и Харисън Форд, и Брус Уилис (но само в ролите, където играе по потник). Вива ГБГЖ! (Отговарям - класификацията на човеците;)

Много оригинални идеи, много проблеми за решаване пред главния герой, много „живи“ персонажи, подходящ хумор (в това число и задължителният служебен сарказъм на О'Хара).
Също ми хареса, че Конуей все не успяваше (дори за финал!) да постигне успех със сестра Мърчисън. Иначе щеше да е една блудкава американска картинка, в която те се отдалечават прегърнати към залеза, а той леко накуцва, което е да се покаже колко е било опасно, а междувременно е загинал и най-добрият му приятел – негър. Айде няма нужда и пардон за отклонението...

Благодаря Ви, Джеймс!