Грубо в мозъка – Пиер Пьоло

Преди няколко годинки си приказвахме с един добър приятел и познавач на “Галактиките” и се открои следното. Ако вземете пет произволни книжки от тази библиотека, сред тях ще има две уникално гениални произведения, две хубавки и една наистина слаба.

Тази е хубава книга, макар и да не е пример за незабравима гениалност.

В бъдеще, в което всички живеят предимно виртуално, вглъбени с информацията, с която ги заливат персоналните им приемници за Отклонен парадоксален сън от трето поколение, се появява човек, който има природната способност не да внушава мисли, а съмнение. Детската мечта на този човек е била да стане писател-хакер, в иванпоповия смисъл на думата, а тази му способност му идва дюшеш. И човек започва да се пита какво би направил той, ако има такава тайна способност.

Имаше много любими моменти, но за мен силно беше основно началото на книгата. Много силни и оригинални първи стотина страници, последвани от бозава среда. “Очевидно писана за пълнеж, да си довърши книгата, защото се е изписал”, мислех си аз. До последните две страници. Когато разбрах, че всичко е било част от Плана. Мислел съм си така, защото ТОЙ е искал така. И много умело ме е бутал в желаната посока.

Как се ражда интелект в миньорско градче, какви са дрязгите, перспективите и шансовете там. Може ли дете да осъди родителите си? Докъде трябва да се простират грижите за безнадеждно болните ни близки?

Силен завършек. Много умело ми беше приспано вниманието, та дори аз, който толкова обичам неочакван обрат за финал, бях искрено изненадан.

И друг път съм го казвал – френската фантастика си е по-специална, по-нестандартна.

А, и много точно заглавие.

И един друг прочит.