петък, август 29, 2008

Истината – Тери Пратчет

Няколко пъти по различни поводи съм се чудил по въпроса за истината. Голямата истина една за всички ли е или всеки човек си има някакви негови малки истини? Изхарчил съм часове от времето на мои приятели, за да се убеждаваме един друг в правотата ту на голямата обективна, ту на малките части истини.

Тази книга е сред малкото от поредицата за Диска, които не са сканирани и пуснати за свободно четене из мрежата. Цитати от нея не фигурират в дългите списъци с крилати пратчет-лафчета. Никой фен на Пратчет няма да ви я похвали. Освен аз.:)

Намерих едно интересно размишление, пак принципно, за хората и обществото.

Значи то [обществото] е нещо различно от обществеността и хората? Да разбирам ли, че обществото не е същото като хората, които срещаме на улицата? И се оказва, че обществото се занимава с големите, умерени, разумни мисли, докато хората само се размотават и вършат дребни глупости.

И, разбира се, поуката от финалните редове, когато лампите светват, хората нетърпеливо се бутат да излизат, персоналът пали фенерчетата и тръгва между редовете, а в същото време биг бендът дава всичко от себе си и твори единственото нещо, заради което си е струвало да се отиде на този филм:

Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам.

Хубава книга, кара те да се съмняваш в изначалните неща и да тормозиш познатите си с глупави въпроси като на всичкото отгоре настояваш за смислени и обосновани отговори.

п.п. А книгата се разправя за това, как в Анкх-Морпорк започва да излиза вестник.;)

понеделник, август 25, 2008

Фалшивите огледала - Сергей Лукяненко

Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.

Наскоро по друг повод Алмаак ме укори, че се радвам, когато срещна у някой автор изразени моите собствени мисли и вярвания. А не четем ли всъщност точно заради това?

В “Огледалата” пак има много философски постановки, за които съм си мислил преди и не съм намирал еднозначно решение. А тя всъщност е книга-продължение, но за радост не от онези, които след успеха на оригинала вече нямат какво да кажат. Установих, че Лукяненко е имал идеи в излишък, които не са се побрали в “Лабиринта” и затова се е получила пак много хубава книга. Увлекателна, поставяща въпроси, даваща и някои отговори в здравословното съотношение за всяка неправилна дроб.

Действието естествено пак се развива в Дълбината, но този път си играем с някои нови герои и нови, по-сериозни опасности. Ако условно наречем виртуално оръжие, което убива вашето виртуално “аз”, оръжие от първо поколение. Няма проблем, нали? Ще започнем играта от начало или от последния сейв. Ако под оръжие от второ поколение се разбира такова, което нанася поражения по хардуера, с който влизате в мрежата? Лошо, но прежалимо, ще си спестим от закуските за нов процесор. Ами какво ще кажете тогава за оръжие от трето поколение? Такова, което щом убие героя ти в мрежата, умираш и самият ти. В реалния живот. На живо, еднократно и безвъзвратно. Какво място би станал виртуалният свят? По-близък до реалния може би? Може би ще излезе от детската си възраст, когато там всичко е било позволено и на всеки му се е разминавало безнаказано. Може би ще бъде за негово добро, но ти би ли дръзнал пак да влезеш там?

А в дългия пасаж по-долу пък има още няколко дози обективна истина. Нека несъгласните да ги приемат като специален поздрав от мен. Това е част от моята кампания за отрезвяване на откъсналите се от природата борци на интелектуално-офисния фронт.;)

В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.

Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.

Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.

Открих и едно друго откровение за мен и много мои познати, само сменете “дълбина” с “интернет”.

Аз мога да изляза от _дълбината_ — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.

вторник, август 05, 2008

Безсмъртни в Испания – Нанси Крес

Спирам се край едни кашони с книги, защото чух непозната госпожица да пита продавача за Саймък. Докато си приготвя репликите за етюда обаче, тя избяга без да си купи нищо, а аз се оказах с непозната за мен книга на Нанси Крес в ръцете и два лева по-малко в портфейла. Чак като си марширувах към къщи видях на корицата, че книгата е спечелила "Хюго" и "Небюла" (впоследствие се оказа, че наградите са за едноименната новела).

Историята е едновременно интересна и философски дълбокомислена. Става дума за изнамирането на такава манипулация на гените на човека, че хората да могат да живеят без сън без това да им вреди по някакъв начин, а само да им помага. Неспящите деца се оказват много по-способни във всичко спрямо спящите си връстници. По-интелигентни, по-способни, по-жизнерадостни, а като страничен ефект и не стареят. Разгаря се расова вражда между спящи и неспящи с всичката цветистост и нетърпимост, на които е способна “толерантна” Америка. С времето неспящите стават дотолкова доминиращи във всички водещи отрасли и производството на материални блага става толкова ефикасно, че за огромната маса от спящи не остава друго, освен да си гледат живота и развлеченията. Но освен фантастичните свръхможещи неспящи и подробното разглеждане как реагира светът на “заплахата” на различните, се намесва и още нещо много важно. Цялата история (а и в другите две книги на Нанси Крес за просяците) се крепи и споява от следната гатанка, която можете да си вземете за домашно:

- Чудесно – отвърна Тони. – А какво ще кажеш за просяците в Испания?
- За кого?
- Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?
- Вероятно.
- Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.
- Знам. От съжаление. От състрадание.
- Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?
- Може би.
- Така. А сега – срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?
- Не.
- Защо?


Няма начин да се изложите, защото засега при мен има много верни отговори и само един малко по-верен - моят.;)

Обществата на бъдещето, които строят различните писатели-фантасти, са винаги справедливи и достойни. На тях им е лесно да откриват кусурите на миналото и да строят нещо съвсем различно като доста добре се пазят от грешките на историята.

Не е възможно да имаш едновременно и равенство, и лично благополучие. Да отнемеш правото на някой да се реализира или да търгуваш с постигнатото от него, означава да му отнемеш духовността и достойнството. Затова се провали комунистическата идея.

Ако имаме обаче общество, което се крепи на взаимно изгодната и свободна размяна, то какво биха могли да предложат на това общество просяците? А пенсионерите, инвалидите, неизлечимо болните по рождение?

Действието е накъсано на малки парченца като къси разкази и не се свени да прескача през десетки години напред. Това отначало леко ме подразни, защото аз исках да знам какво се случва в момента на героите, които ме бяха запленили със съдбите си, но при такава накъсаност схванах, че авторката иска да акцентира на други неща, за които ден или година не са от значение.

П.п. Според авторката един от отговорите на гатанката е този:

Размяната между хората не е двупосочно шосе. Нужна ли му е риба на коня? Разбира се.

П.п.2 Рядко глупава корица. Интересно ми е също защо издателите са избрали да монтират "безсмъртни" вместо "просяци" в заглавието.