вторник, септември 16, 2008

Те не вярват в приказки – Мартин Петков

Хубава книжка от две парчета, май се казват новели. Или повести, никога не съм бил много наясно. И първото, което си записах, докато я четях, беше: Много приятна книга, изпитвам удоволствие да я чета.:)

Ценното и интересното за мен бяха най-големите и най-малките идеи. Най-едрите са тези, които са някакви принципни житейски позиции, които си мислил и градил повечко години и които в един момент са достатъчно важни и определящи, за да си кажеш: “Ей, ама от това може да излезе цял роман!”. Най-ситните идейки пък са тези, които срещаш из текста като хрумвания на някой от героите или пък изкристализират из диалозите и ти изведнъж се ухилваш и си викаш: “Виж колко добре казано и съвсем на място.”. И после ги забравяш. Като тази например:

Има някаква надежда да се спасят. [Отнася се за възпитаниците на учителката.] Просто трябва да им се протяга ръка. Тъпо и упорито. И когато ти отблъскват ръката, вместо да правиш фасони, пак да я протягаш. Даже насила да ги дърпаш! И така, докато не измъкнеш поне един. За да може после той, на свой ред, да измъква други.

Хареса ми като цяло и отношението на главния герой (естествено, защото съвпадна донякъде с моето) към повечето важни въпроси - политика, образование, престъпност, война, жени. Все някаква комуникация, но с различни средства, а както се оказа, даже и не чак толкова различни. Хареса ми и мотивчето за адвоката и учителката.:)

Авторът е сред малобройната група пишещи фенове на фантастиката, които са едновременно спокойни, уравновесени, не крещят и са с всичкия си. Интелигентен млад човек, той може да ти разкаже всичко и да изглежда увлекателно.

П.п. Второто произведение повече ми хареса. И не заради правдоподобност на действието, а заради истинността на емоциите.

четвъртък, септември 11, 2008

Преди студа – Хенинг Манкел

Хенинг Манкел и неговият инспектор Курт Валандер са доста известни на феновете на криминалните романи не само в Швеция, ами и по останалия цивилизован свят. У нас обаче май че е издавана само една книжка от приключенията на Валандер от издателство “Колибри”.

Този път историята ми заприлича на съвременните немски криминалета, но с една съществена разлика – доста по-психарска, по-жестока и без вездесъщия инспектор-хубавец с наресан перчем. (Впрочем, има купища страхотни съвременни немски криминални сериали, в които се залага на загадката и логиката на разкриването, а не на стрелбата и кървищата, и които спокойно може да се дават след ранните новини, обаче по неустановени причини нашенските телевизии проявяват наздравословен инат да ни развличат с подобна качествена европейска продукция.)

А в тази книга някакви религиозни фанатици готвеха нов марш на радикалното християнство по света, като за целта си постилаха пътя с обезглавени жени, които някога са правили аборт. Впоследствие се оказва, че предводителят им съвсем не е луд и просто е имал други цели, които е гонел и чрез посочените овощарски методи. Излезе толкова способен, че си остави и място за поне 2-3 продължения на историята, която без предстоящите обяснения на неясните му досега действия изглежда глуповата и без сериозни мотиви. 100 на 100 това не е най-добрата книга на автора. Но пък може да му се признае, че много умело посажда костилките на страха у читателя, който в един момент вече не е много убеден, че му се чете точно тази книга в тъмна стая преди заспиване.

В прийомите на Валандер, а в тази книга и на дъщеря му Линда, има някаква характерна студенина или може би скандинавска дистанцираност. Инспекторът изглежда постоянно като страничен наблюдател, а не като емоционално впрегнат в разследването. Обикновен разведен чичка с проредяла коса и прилично шкембе, които умее да прави логически връзки между разпокъсаните факти, които са му известни.

Не бих чел продължението. Или поне не скоро. А книгата даже е филмирана и се играе из немските театри. На германците сигурно им харесва да видят, че някой е по-касапин от тях.;)

събота, септември 06, 2008

Вертеп - Емил Зола

Преди все съм си представял, че произведенията на класика Зола се четат само от бабки със слабост към неколкочасови клюкарски маратони, които следобед ходят на гости на други такива бабки и се черпят с кафе и локумки или в краен случай сладко от вишни в малки чинийчета. Също и от млади госпожици в гимназиална възраст с черен молив около очите, които след 50 години ще ходят следобед на кафе и сладко. Като кажеш “Аа, Зола ли?” е някак авторитетно, после имаш право спокойно да попълваш “Нана” в кръстословиците, защото можеш да обясниш коя е тя и какви са и били проблемите, а не да го предъвкваш тихомълком сред останалите пастирски жерави и опери от Цумпе.

Любимото занимание на Зола се оказа да описва може би излишно натурално как някой с надежди за светъл живот пропада и затъва финансово, морално и всякак. Ако човекът си е бил отрепка и продължи да се “развива” в тази посока, никому няма да е интересен - няма клюки, няма сплетни. Обаче всеки който се е опитал да живее почтено и после е фалирал, семейството му се е разпаднало и е приключил из вертепите, е достоен за височайшето му внимание в рамките на поне 400 страници. Пиянството и развратът на гладачките и тенекеджиите в Париж – ах, колко забавно! Вестниците “Шок” и “Уикенд”, ама без картинките…

Ужасна книга, по-гнусно нещо не може да си представи човек. Героите са едни жалки, лакоми, пипкави, самовлюбени, нищи дребнави хора. За тях никога не можеш да кажеш с умиление: “Милите нещастници!”, както например би отивало на стайнбековите нещастници от Салинас. Защото тези са откровено гадни.

Извратеното мрънкане на Зола ми се стори удивително постоянно и настойчиво. Почудих се защо някой толкова би настоявал да “разобличава” греховете на другите и помията, в която живеят и мрат. Какви ли пък са били неговите проблеми? Защото не мога да приема, че човекът си е нормален и просто се упражнява в такива гнусни похвати в рамките на 20 свои книги, да кажем. Е, Уикипедията внесе малко светлина. Най-лошите ми предположения не можаха да се сбъднат, само защото Зола всъщност е бил още по-зле.

П.п. Голяма кочина е бил Париж преди два века, еей! А “Вертеп” се оказа името на една от по-долните парижки кръчми по онова време.